— Ами… все едно че си в оазис от плът, целувки, кожа, където всичко, което има значение, е да получаваш и да доставяш удоволствие. — Полуотвори устни и потърси с очи оранжевия лунен сърп, който плуваше над покривите. — И светът навън замира. Защото петте ти сетива са заети с тялото на другия. С мириса му. С начина, по който те гледа. Това е да даваш воля на фантазиите си и да се осмеляваш да измисляш нови.
Слушах я почти без да дишам. Тя ме потупа развеселено по коляното.
— А ти имала ли си някога любовник през всичките тези години?
Закачката ѝ ме разсмя.
— Не. Не съм имала — отвърнах.
Верността ми ме караше да се чувствам горда от себе си. Бях имала възможности, признах ѝ и се загледах в пукнатините на асфалта, но… сякаш връзката ми с Оскар ме бе приспала в това отношение. Телата ни не водеха диалог. Това беше всичко. Не знаех как да ѝ го обясня, но въпреки това почувствах, че ме разбра.
— От един момент нататък дори не забелязвах кога един мъж ме гледа по този начин — обобщих.
Виктория кимна утвърдително с глава. Каза, че се преоткрива като жена с Франсиско, на нейните години. Не знаела толкова неща за себе си, призна тя и отново потърка ръцете си, сякаш бе усетила докосването му.
— Въпросът е… — Тя се замисли и се доближи до мен, казвайки доверително: — Въпросът е, че когато сме прегърнати и голи, се питам защо става все по-трудно да се откъснем един от друг. Всеки път ни коства все по-голямо усилие да напуснем този оазис и да се завърнем в реалния свят.
— И откъде знаеш, че точно това не е „реалният свят“, а лъжливият не е другият? — прекъсна я Оливия.
Настъпи продължително мълчание. Дъждовникът сега се подвизаваше вътре, сред пълзящите цветя и картините, докато Оливия и Бланка се опитваха да го уловят, всяка въоръжена с по една чаша.
— А ти смяташ ли, че с Франсиско сте стопроцентово съвместими? — попитах Виктория.
Тя срещна погледа ми. Мъж и жена минаха прегърнати по улицата. Една старица по пеньоар пиеше на балкона разхладителна напитка с отегчено изражение и с грозно кученце в краката си. Зад нея се различаваше седнала фигура, осветена от трепкащата светлина на телевизор.
— Още не знам, но с едно съм наясно — че с Пабло не сме.
Мисля, че думите ѝ ме изненадаха, но не защото чак сега стигаше до това заключение, а защото бе успяла да го изрече на глас.
Погледнах я съчувствено. Толкова много щастие и толкова много обърканост.
— Предполагам, че е тъжно да осъзнаеш това — казах. — Имаш две деца от него.
— Мислиш ли? — намеси се Оливия, която ни слушаше, покачена на една табуретка и застанала на пост, в случай че дъждовникът се размърдаше сред листата. — Би било тъжно, ако не го бе осъзнала. Това, че една връзка се е изчерпала, не означава, че е провал. Нима тези две деца са провал?
Виктория се обърна към мен, леко смутена от намесата на Оливия.
— И с теб и Оскар ли беше така? — попита ме тя, слагайки пръст в раната.
Не знаех какво да ѝ отговоря. Или не исках да чуя този въпрос в онзи момент. Всъщност не ми хареса, че ми зададе този проклет въпрос.
Чухме, че Оливия възкликна нещо неразбираемо — дъждовникът бе пропълзял в стъклената чаша. Тя излезе от галерията и ни изгледа, доволна от себе си. Беше време да го върне на природата.
Не успях да го избегна. През целия онзи следобед мислих за теб. За нас. Защото според онази колкото научна, толкова и вълнуваща теория с теб не бихме стигнали и до трийсетпроцентова съвместимост. Това беше неприятната част от историята. Не, не бях чувствала как тялото ми зове друго тяло по този толкова първичен начин и как всичко се развива стремглаво и хармонично, следвайки незаучени кодове. Не, не бях усещала да изгаряш от нетърпение да ме докоснеш, да ме почувстваш, нито че срещата ти с мен предизвиква в теб това инстинктивно, неподправено щастие. Удоволствието.
В крайна сметка щастието.
А в какво се състоеше щастието?
Аз правех ли те щастлив?
Последното явно го бях изрекла на глас, защото Оливия ме погледна изненадано.
— Значи, смяташ, че той е трябвало да те направи щастлива или ти него? Не знам. Не съм много наясно, но според мен никой, освен ти самата, не може да те направи щастлива.