— Съгласна съм с това. Нито дори децата ти. Но от тях научавам много — призна Виктория. — За тях всичко е много по-лесно. Вместо да си задават въпроси за толкова важни понятия като щастието: „кое ме прави по-щастлив“, „кой ме прави по-щастлив“, те се питат: „на какво обичам най-много да играя“, „с кого обичам най-много да играя“, и готово!
Колко сложен е разсъдливият свят на възрастните, помислих си, докато сгъвах столовете, и как ни откъсва от неподправените емоции. По една проста причина: емоциите не се поддават на разумно обяснение. Вече го бях казала на Виктория, когато се опитваше да разбере какво изпитва към Франсиско.
Замислих се. Може би ако отново станем деца, ще намерим бърз отговор на почти всички неща.
С кого обичах да играя най-много? Опитах се да си задам този въпрос. И внезапно осъзнах нещо ужасно — отново не можех да си отговоря. Защото нямаше с кого да си играя. Защото бях забравила да играя.
В гърлото ми заседна буца, която леко се разпръсна, когато Гала започна да разказва за забавната теория на един физик, с когото бе имала кратка авантюра предното лято.
Отишли в мансардата на Гала, било зима. Тя разпръснала навсякъде чаени свещи и надула отоплението докрай. Бил един от онези мъже с поддържани ръце, премерени движения и привиден самоконтрол, който той си позволявал да изгуби единствено между чаршафите на подходящата дама. Когато се стоварил върху нея, потънал в пот, с разрошена коса и след едно забележително чукане, по време на което целият апартамент се тресял, я уверил, че ако е възможно да се изолира енергията, освободена по време на секс между двама влюбени, то тя би била равносилна на енергията на бомба, способна да срине двуетажна сграда из основи.
— И ще ви кажа нещо — заключи жената викинг, — дори не бяхме влюбени, но в онзи ден можехме да осветим целия квартал.
Толкова мощен бил оргазмът им.
Погледнах я с възхищение. Ако нещо ни стана ясно от тези сбирки на хромозомна съпричастност, то това беше фактът, че ние, жените, сме способни да обичаме по много начини. Едни страдаха като Аурора, други бягаха от любовта като Касандра, трети се надяваха да преоткрият страстта като Виктория или се бореха да не я изгубят като Гала. Заслужаваше си обаче труда да го изживеем, както казваше Оливия. Според нея този, който е открил любовта, има всичко. А между другото, някой знаеше ли по какъв начин обича Оливия?
Кого ли бе обичала Оливия?
Защото несъмнено е била обичана. Нямало е начин да го избегне. Човек, който не е обичал, не може да изрича фрази като: „Любовта боли, когато я изгубиш, и цери, когато я имаш.“
Когато вече бяхме прибрали почти всичко и кварталните кучета лаеха в хор, Виктория се приближи до мен и ме хвана за ръката. Искаше да се извини за това, че ме бе попитала за чувствата ми към съпруга ми. Нямала право, каза тя, да ме кара да си задавам отново тези въпроси сега, когато него вече го няма.
— Знаеш ли? — каза. — Понякога се питам от колко време се самозалъгвам относно Пабло. И това ме плаши.
— Може би вече няма значение — казах в своя защита и внезапно почувствах леко раздразнение.
Само че за нея имаше значение и аз я разбирах много добре — плашеше я до смърт вероятността да е изградила един измислен образ на мъжа си, който, колкото и чудесен съпруг и баща да беше, според нея имаше само двайсет процента съвместимост с нея. И сега, когато бе срещнала Франсиско, най-после го бе осъзнала.
— Може ли да те попитам защо той?
Тя полуотвори устни, без да каже нищо. После се усмихна тъжно.
— Защото е единственият мъж, който се осмели да ми каже, че ме обича. И да ме накара да почувствам това.
Било невероятно да изживяваш връзка, в която всичко изглеждало невъзможно, за да установиш силата на неизбежността, каза тя. При това, откакто се познавали, тя постоянно го подлагала на изпитание, убеждавала себе си, че не е редно, че не е възможно, и въпреки това продължавали да са заедно и да стават все по-близки, помитайки всякакви прегради.
— Вики — погледнах я в очите. — Може ли да те наричам Вики? — Тя кимна утвърдително. — Не ме бива да давам съвети, но вярвай на себе си. Иначе на кого друг ще вярваш?
Двете потънахме в мълчание. Защото сега бях наясно, че с мен се бе случило обратното. Мисля, че ти, Оскар, изгради върху истинската ми същност образ, притежаващ сходства с теб, които не съществуваха или никога не са съществували, с надеждата да се променя или ти да се промениш, само и само да не изпиташ вината да ме зарежеш. И за пръв път се запитах, както се питам сега в открито море и както ще попитам призрака ти, когато го видя, какво щеше да се случи, ако не беше умрял; ако бяхме продължили заедно единствено за да си докажем, че връзката ни „пребъдва“. С други думи, бих предпочела да излъжеш мен, отколкото да излъжеш себе си.