Вдигнах чаша мълчаливо и Виктория направи същото. Мисля, че го сторихме в памет на два емоционални трупа — на нейния жив мъж и на моя мъртъв мъж.
Бланка заключи желязната врата на галерията церемониално и след като помаха с ръка със същото изящество, с което човек се сбогува с пасажерите на кораб, тръгна надолу по стръмната улица „Алмаден“, като се полюшваше на токчетата си и се питаше, заливайки се от смях, къде, по дяволите, е оставила колата си.
Въпросът е, че никой не ни помага да различим понятията „любов“, „навик“, „потребност“, „зависимост“ и „мания“ — казваше Гала на Оливия, докато се изкачвахме по същата улица с нейните балкони, украсени с малки вятърни мелници в сандъчетата за цветя и с бутилките за бутан, които бяха толкова стари, че можеше да бъдат продадени в антикварните магазини, намиращи се под тях. Силата на навика между Кинтанар и Регентката не е любов — обясняваше тя, търсейки мислено примери в прочетените книги; потребността срещу манията при Лолита и Хумберт Хумберт не е любов; зависимостта в „Любовникът“ от Маргьорит Дюрас не е любов. Въпреки това обаче Природата с главна буква не може да греши току-така.
Когато вървяхме по улица „Сан Педро“, Гала вдигна крадешком очи към втория етаж на една сграда, където предния ден бе прекарала два от най-вълнуващите часове в живота си. Успя обаче да се сдържи и не се обади. Продължихме да вървим мълчаливо, съпътствани от граченията на нощните птици, докато в един момент, когато вече бяхме стигнали до улица „Уертас“, Оливия внезапно спря, сграбчила стойката за дрехи, и празните закачалки се удариха мелодично една в друга. Разпусна за пръв път дългата оранжева коса по раменете си, сякаш щеше да изпълни главната роля в някой флашбек.
— Човек чувства липсата, знаете ли? — каза тя, кимайки бавно с глава. — Затова, ако чудото се случи, трябва да го изживеем. Усеща се тук. — Вдигна дългата си ръка към гърдите. — Много е лесно да го разпознаем. Този повтарящ се натиск на същото място, където според будистите се намира чакрата на емоциите. Тази пареща болка пред невъзможността да бъдем с любимия или пред възможността да го изгубим и която се облекчава единствено когато е наблизо или знаем, че няма да се отдалечи много.
Смятам, че всички си помислихме едно и също, когато я чухме да говори така. И че всички поискахме да знаем за кого си спомня. Но само една, както установих по-късно, познаваше тази толкова дълго пазена от притежателката ѝ история.
Гала разпери ръце със замечтан поглед. Това романтиците са наричали сърдечна болка, каза тя с въздишка и после повтори: сърдечна болка. Виктория вървеше на няколко крачки след нея, като се прозяваше от време на време и не изпускаше мобилния си телефон. „Божичко, в какво се забърквам — чух я да казва. — Обратим ли е този процес?“ На което Оливия, приближавайки се, отвърна:
— Кажи ми, скъпа, би ли се насладила на лошо представление, след като си видяла едно много хубаво?
— Не — отговори вместо нея Гала от ъгъла. — Само би могла да се примириш.
— Мразя те, знаеш ли? — каза Виктория, отлепяйки бретона от челото си.
И отново поехме нагоре по улицата.
Докато вървяхме в колона по улица „Уертас“ към „Градината на ангела“ и заведенията затваряха при преминаването ни, чух също Виктория да подема старата песен и да засяда отново — в един от монолозите си и не без доста люшкания от една идея към друга — в своя „синдром на всемогъщата“. Трябвало да е в състояние да контролира тази ситуация, самоубеждаваше се тя, да мисли за щастието на семейството си, но същевременно… как да се върне вкъщи, да спусне щорите и да забрави за светлината, която бе видяла навън? Как да остави Франсиско? Мириса му… Да не го целува отново, да не чувства отново това, което чувствала с него. Да не бъде в прегръдките му.
И докато я слушах, вървейки на две крачки зад нея, си мислех, че това е извращение. Защото в случая на Виктория чудото се бе случило. Почти сигурно беше, че двама стопроцентово съвместими са се срещнали. Бяха се почувствали. Дори бяха имали късмет и можеха да изживеят това, което бяха способни да предизвикат един в друг. Тя се бе убедила. Че е изградила един измислен образ на Пабло. Тази вечер щеше да отиде да спи до него, с парещия лаптоп на коленете си, и щеше да работи, докато сънят я обори. На следващия ден щеше да заведе синовете си при Андреа, свекърва ѝ, която щеше да я посрещне по пеньоар и да ѝ напомни, че работи прекалено много и че това — без да уточни какво — не е начинът да възпитава синовете си. Между другото… Пабло кога щял да я посети? Горкият ѝ син… претрепвал се от работа… После щеше да се върне в колата, едва сдържайки се да не ѝ отговори, щеше да вдигне стъклата на прозорците и да пусне музика с все сила, и щеше да запее, докато накрая щеше да закрещи много силно, и когато започнеше да се успокоява, щеше да отвори бележника си, от който върху коленете ѝ щеше да падне тъкмо навреме изсушен дюлев цвят.