Колко странна е и любовта.
И разбира се, колко неподвластна на науката.
Попитах за Оливия, но тя не можа или пък не поиска да се покаже. Вече я познавах и предположих, че с това иска да ми даде ясен знак, че повече няма да ме води за ръка. Знае, че щом се осмелих да извърша тази лудост, то е благодарение на нея или по нейна вина. Може би сега съжалява. Така че този път се наложи да прибягна до спомена, за да извлека една от онези мъдри мисли, които ми бяха помогнали през тези месеци да понеса поредната нощ на твоето отсъствие.
„Знаеш, скъпа, това е като пробождане с индианска стрела. Щом не те е убила, сега с всяка минута ще ставаш все по-добре“ — каза ми тя един ден, когато ме завари да плача в банята.
Когато приключих разговора, развълнуваните викове на тези, които вече смятам за мои приятелки, останаха да се реят като хвърчила, носени от вятъра.
После хванах руля, който все още не се чувствах упълномощена да докосвам.
Става ми лошо.
Двайсет години плавах с теб, а стомахът ми още не умее да се движи в ритъма на вълните. Трябва да взема още един биодрамин. Имам толкова опаковки, че ако ме спрат, ще помислят, че съм наркодилър. Ще ги оставя в отделението, което е под масата, в една торба, за да не се намокрят. Колко кутии имах? А антибиотици? Да прегледаме лекарствата — противовъзпалителни, анксиолитици, антихистамини, адреналин, мелатонин… всичко е подарък от Виктория. Както сама казва, тя е майка и това си личи. И всичките дражета на билкова основа, които ми даде Касандра — ехинацея за имунната система, котешки нокът за пречистване на кръвта, черна боровинка против инфекции на отделителната система, калий за крампите, витамин С, за да съм бодра… Само че ако морето се разгневи, нищо от това няма да ми помогне. Така е.
Ще съм сама в продължение на осем дни.
Сама сред морето.
Трябваше да го направя. Трябваше да установя кои сме без другите. Кои сме в действителност. И да не се налага да го научим принудително, когато наистина ни оставят сами. Повтарям си го като мантра. Но това също е сентенция на Оливия.
А сега си мисля, знаеш ли какво си мисля? Иска ми се да бях открила коя съм била аз, когато още бяхме заедно.
А ти? Кой беше ти?
Може би тази, която съм била аз в действителност, и ти, който си бил в действителност, не биха продължили заедно.
Имам осем дни на разположение, за да установя това.
И за какво? Защото независимо дали ще умра по време на това пътешествие, или на сто години в някой старчески дом, би било хубаво да открия преди края си коя, по дяволите, съм била в действителност, и да мога да кажа: „Марина, радвам се, че се познавахме.“ Това също ми го каза Оливия, мисля, че в онзи следобед, докато наблюдавахме какавидата на една пеперуда.
Въпросът е, че сега го знам, чувствам, че това е краят на един процес, който започна три месеца по-рано, далече от морето и от жената, която съм сега, която се изправя пред една авантюра и рискува живота си в нея.
Сега, когато го пиша, за пръв път изглежда реално.
Наистина ли правя това?
Минали са два часа, откакто се отделих от брега, и морето е все така благосклонно към мен.
Но всичко е временно. Ти знаеше това по-добре от мен — морето никога не се спира на едно място. Винаги е в движение, като самия живот. И трябва винаги да реагираме на него. Винаги да сме бдителни. Винаги в движение.
Това също го каза Оливия, като цитираше някого. Беше в деня, в който разказах на групичката почти непознати жени за предизвикателството, което ме очакваше.
Песимистът се оплаква от вятъра.
Оптимистът чака той да промени посоката си.
Реалистът нагласява платната.
И точно това ще направя. Ще наглася платната.
Разликата между това да продължиш да живееш или да се удавиш.
Котка в пуст апартамент
Да умреш — не може да постъпиш така с една котка.
Защото какво може да прави една котка в пуст апартамент.