Точно тази година двамата плебейски едили не можеха да си съперничат с куриатните си колеги. По-знатният от двамата беше малкият брат на Цицерон — Квинт.
— Което означава, че на тях се падат по-скромни и незапомнящи се игри — въздъхна Цезар пред Бибул. — Изглежда, че двамата няма да направят кой знае какво за града.
Бибул изгледа колегата си е неодобрение.
— И ти отсега можеш да се откажеш от всякакви претенции, Цезаре. Аз ще дам, каквото трябва, да организираме едни качествени игри, но нищо грандиозно. Няма да бръкна в кесията си нито за една сестерция повече от теб. Нито смятам да инспектирам канализацията, да проверявам тръбите и разклоненията, да пребоядисвам храма на Кастор или да обикалям пазарите, за да проверявам всеки кантар.
— И какво смяташ да правиш тогава? — надменно отвърна Цезар.
— Само това, което е необходимо, и нищо повече.
— Значи мислиш, че проверката на кантарите не е необходима?
— Точно така.
— Е, тогава излиза, че добре са ни настанили при Кастор. Ако ти искаш да бъдеш Полукс, давай. Но не забравяй каква е съдбата му: вечно го забравят и никога не го споменават.
Това не беше добро начало. Цезар обаче винаги имаше какво да върши и не се притесняваше от нежеланието за съдействие от страна на колегите. Затова си изпълняваше съвестно всички задължения, все едно в Рим само той беше едил. За тази цел се ползваше от изключително прецизната си мрежа за събиране на информация. Сред информаторите беше самият Луций Декумий, както и цялото братство, което той ръководеше. Скоро бяха извадени на показ мнозина търговци, които теглеха или мереха повече, строители, които незаконно увеличаваха петната си или използваха неподходящи материали, стопани, които лъжеха водоснабдяването, монтирайки по домовете си по-широки тръби от разрешените от закона. Цезар налагаше глоби за всичко, при това жестоки глоби. Никой не можеше да се скрие, дори приятелят му Марк Крас.
— Започваш да ми досаждаш — сърдеше се Крас в началото на февруари. — Вече цяло състояние похарчих заради теб! Тук циментът бил недостатъчен, там гредите били малко на брой… А по въпроса за онази инсула на Виминала, тя не е отнела и един пръст от държавната земя. Не ме интересува ти какво мислиш по въпроса! Петдесет хиляди сестерции глоба само защото съм си монтирал лична тоалетна в новите си апартаменти в Карина? Та това са два таланта!
— Щом нарушаваш закона, ще те преследвам — заяви Цезар. — Колкото повече сестерции събера в касичката си, толкова по-добре. Не виждам защо приятелите ми да не допринесат за това.
— Ако продължаваш така, ще останеш без приятели.
— Това, което намекваш, Марк, е, че ти не си от приятелите, които в нужда се познават — тросна му се Цезар.
— Не, не е така! Но ако си решил с моите пари да финансираш някакви сензационни игри, тогава ги вземи назаем като хората. Няма защо да очакваш от римските търговци да заплащат твоите прищевки! — продължаваше Крас. — Аз ще ти дам пари на заем, при това няма да ти искам лихва.
— Не, благодаря. Ако го направя, ще се окаже, че те използвам. Ако ми се наложи да търся заем, ще се обърна към лихвар.
— Не можеш, нали си сенатор?
— Мога, пък дори да съм сенатор. Ако ме изгонят от сената, задето ползвам услугите на лихвари, Красе, скоро в Курията ще останат най-много петдесетина души. — Изведнъж очите на Цезар заблестяха. — Всъщност има нещо, което можеш да направиш за мен.
— Какво?
— Да ме свържеш с някой дискретен търговец на бисери, който ще се заинтересува от най-красивите перли на земята. Ще може да ги продаде двойно по-скъпо.
— Охо! Не си спомням да си декларирал бисери, докато изброяваше плячката, взета от пиратите!
— Не ги декларирах, нито съм декларирал петстотинте таланта, които задържах за себе си. Което означава, че отсега нататък съдбата ми е в твоите ръце, Марк. Достатъчно е да подхвърлиш името ми пред съда и с мен е свършено.
— Няма да го направя, Цезаре, ако ти спреш да ми налагаш глоби — ловко се измъкна Крас.