— Тогава най-добре отивай още сега при градския претор — засмя се Цезар. — Защото няма да ме купиш толкова лесно!
— Това ли е всичко, което си заделил за себе си: петстотин таланта и някакви си перли?
— Това е всичко.
— Не мога да те разбера и това е!
— Не се тревожи, не си единственият — успокои го Цезар и стана да си ходи. — Но бъди добър човек и ми намери купувач. Бих се оправил сам… ако изобщо знаех откъде да започна. Можеш да получиш един бисер вместо комисионна.
— О, задръж си перлите!
Цезар задържа само една перла — най-голямата, с форма и цвят на ягода. Не беше сигурен защо го направи. Навярно само с нея щеше да удвои сумата от петстотин таланта, които получи за останалите. Действаше по инстинкт, дори след като търговецът я видя и настояваше да я вземе.
— Ще изкарам шест-седем милиона за нея — въздишаше човекът.
— Не — отказа Цезар. — Мисля, че ще я задържа, Фортуна така повелява.
Колкото и лесно да харчеше пари, Цезар знаеше да води сметки и когато пресметна всичките си разходи до края на февруари, сърцето му спря. Касата с глобите навярно щеше да му донесе петстотин таланта; Бибул му беше дал да разбере, че ще допринесе със сто таланта при организирането на първите игри, априлските Мегалезии, а за римските игри през септември ще набави още двеста таланта. Цезар разполагаше и с близо хиляда таланта свои пари — всичко, което притежаваше, с изключение на безценните си поземлени владения. С тях вече не можеше да се раздели, те му гарантираха мястото в сената.
Според собствените му изчисления мегаленските игри щяха да струват седемстотин таланта, а римските — хиляда. Общо хиляда и седемстотин, точно колкото имаше. Работата беше там, че Цезар имаше и други намерения, не само да заплати провеждането на двата празника. Това всеки едил го правеше, разликата беше само във великолепието, което предлагаше един или друг. Той обаче имаше и други цели, като например да организира на Форума траурни игри в памет на баща си. Очакваше се и те да струват около петстотин таланта. Налагаше се да вземе пари на заем, а след това да обиди онези, които са му дали заема, като продължи да им налага глоби. Не беше много разумно! Това, че Марк Крас все още му прощаваше, беше само защото въпреки стиснатостта си и убеждението си, че приятелството винаги стои над държавния интерес, Крас го обичаше.
— Можеш да вземеш с каквото аз разполагам, Паунчето ми — предложи услугите си Луций Декумий, който помагаше на приятеля си със сметките.
Цезар беше доста изморен, а донякъде и отчаян, но все пак намери сили да се усмихне. Старецът — особняк до него беше неразделна част от живота му.
— Давай, татенце! Това, което имаш, няма да стигне да наема и двойка гладиатори.
— Ами аз имам почти двеста таланта.
Цезар чак подсвирна.
— Май съм се захванал с неправилен занаят! И всичко това си го измъкнал от бедните жители на Вия Сакра и Вик Фабриции, за да им гарантираш спокойствието?
— Капка по капка… — скромно изрече Луций Декумий.
— Пази парите за себе си, татенце. Не си ги давай.
— Тогава как ще се сдобиеш с останалите?
— Ще взема заем. Ще заложа приходите си от бъдещия си пропреторски мандат в някоя провинция. Вече съм писал на Балб в Гадес, той се съгласи да ми даде препоръчителни писма.
— Не можеш ли да вземеш от него.
— Не, той е приятел. Не мога да вземам пари от приятели, татенце.
— Странен човек! — поклати глава Декумий. — Че нали точно за това са приятелите!
— Не и според мене, татенце. Ако нещо се случи и не мога да върна парите, по-добре да ги дължа на непознат. Няма да понеса мисълта, че моят провал е донесъл загуби на приятелите ми.
— Ако наистина не можеш да изплатиш дълговете си, Паво, значи свършено е с Рим.
Цезар въздъхна.
— Така е, татенце. Ще си върна всички дългове, не се тревожи. Така че защо да се тревожа? Ще заема толкова, колкото е необходимо да ме запомнят като най-великия римски едил за всички времена.
Оттам нататък Цезар се занимаваше само с това, нищо че в края на годината дълговете му нараснаха на хиляда таланта — двойно повече, отколкото бе очаквал. Крас му помогна, като подшушна на когото трябва колко обещаващ длъжник е Цезар, затова не бивало да го товарят с непосилни лихви; Балб пък го свърза с хора, които не само знаеха да си мълчат, но и не прекаляваха с алчността. Десет процента проста лихва, това беше обичайната цена. Единственият проблем бе, че Цезар трябваше да изплати всичко в рамките на година, иначе лихвата се капитализираше: десетте процента вече щяха да са върху олихвената сума.