Така и не разпита Атилия. Извика иконома си и му нареди да събере нещата й и да я изхвърли от дома. Нека я върне обратно при брат й. Няколко думи, надраскани на лист хартия, и всичко беше готово. Катон вече се беше развел с Атилия и нямаше да върне нито сестерция от зестрата на прегрешилата съпруга. Оставаше му само да стои в кабинета си и да слуша гласа й в далечината: как плаче, как пищи, как вика децата си, но как всеки път икономът я надвиква, а робите неумолимо бързат да изпълнят заповедите на господаря си. Най-накрая входната врата се отвори и затвори, а икономът почука на вратата на кабинета.
— Господарката Атилия си замина, господарю.
— Прати децата при мен.
Те дойдоха почти веднага. Бяха дочули суматохата, но нямаха представа какво се е случило. Че и двете бяха от него, Катон не можеше да отрече, нищо че вече имаше съмнения. Порция беше шестгодишна, висока, слаба и кокалеста, с гъсти, къдрави кестеняви коси, но беше наследила от баща си сивите, леко раздалечени очи, дългия врат и големия нос. Катон Младши беше две години по-малък от сестра си. Беше мършаво момченце, което неизменно напомняше на баща си за собственото му детство, когато онова парвеню, марсът Квинт Попедий Силон, го беше провесил през прозореца и заплашваше да го хвърли на скалите. С тази разлика, че Катон Младши беше по-скоро срамежлив и много лесно се разплакваше. Уви, отсега се виждаше, че Порция е умницата, че тя е наследила дарбата да философства и да държи речи. Излишни способности за едно момиче.
— Деца, току-що се разведох с майка ви заради изневяра — обясни им накратко Катон с възможно най-непринуден глас. — Те не е опазила семейната чест и с това е доказала, че е недостойна да бъде съпруга и майка. Забранил съм й да стъпва в тази къща и ви забранявам да я виждате.
Момчето едва ли разбираше и част от това, което баща му говореше, знаеше само, че нещо ужасно се е случило и че мама стои в основата му. Големите сиви очи се изпълниха със сълзи, устните му потрепериха. Не заплака само защото сестра му го сграбчи за ръката — знак, че трябва да се сдържа. А Порция, малката стоичка, която по-скоро би умряла, отколкото да разочарова баща си, стоеше неподвижна като статуя, без сълза да пророни.
— Мама е осъдена на изгнание — заключи дъщерята.
— Може и така да се каже.
— Още ли е римска гражданка? — заинтересува се Порция. И тя като баща си беше надарена с гръмовен и неприятен за ухото глас.
— Не мога да я лиша от него, Порция, а и нямам желание. Това, от което я лиших, беше участие в нашия живот, не за друго, а защото не заслужава. Майка ти е лоша жена. Лека жена, курва, пачавра. Забавлявала се е с един мъж на име Гай Юлий Цезар, типичен представител на патрицианското съсловие: подъл, развратен и старомоден.
— Наистина ли никога повече не ще видим мама?
— Не и докато живеете под моя покрив.
Тонът, с който бяха изговорени тези сложни думи на възрастен човек, беше достатъчно красноречив. Четиригодишният Катон Младши не издържа повече и избухна в ридания.
— Искам мама! Искам мама! Искам мама!
— Сълзите не са правилният начин на поведение — смъмри го баща му, — особено когато нищо не си заслужава. Ще се държиш като истински стоик и веднага ще престанеш с това циврене. Не подхожда на един мъж. Няма да видиш майка си и толкова. Порция, отведи го в стаята му. Следващия път, когато се яви пред мен, искам да видя мъж, а не бебе.
— Ще му обясня — обеща дъщеря му. В погледа й се четеше истинска възхита. — Докато сме с теб, татко, всичко е наред. Ние обичаме най-много теб, не мама.
Катон се вцепени.
— Не използвай думата „обичам“! — извика той. — Никога, никога не обичайте! Един стоик не обича! Един стоик не иска да бъде обичан!
— Не знаех, че Зенон забранява да обичаме. Чувала съм, че забранява грешните дела — възрази момичето. — Но нима е грешно да обичаме всичко, което е добро? Ти си добър, татко. Аз трябва да те обичам. Зенон казва, че това е добро дело.
Какво да отговори на това?
— Тогава не позволявай да те ръководи любовта. Нищо не бива да принизява нашия разум.
Децата си отидоха и Катон също не се задържа в кабинета си. В перистила, под колоните го чакаха Атенодор Кордилион, делва с вино, няколко хубави книги и сладки приказки. Отсега нататък виното, книгите и сладките приказки щяха да запълнят живота му.