На теория всеки роб получаваше някаква заплата, която се събираше на едно място; подобни спестявания един ден биха му позволили да откупи свободата си. Но на практика само заможните господари можеха да си позволят лукса да освободят робите си, не на последно място, защото трябваше да платят и данък пет процента от стойността на откупването. Като следствие от това огромната част от жените — робини не биваха освобождавани до момента, в който вече не вършеха работа (а те, понеже се страхуваха повече от глад, отколкото от робия, си намираха начин да бъдат полезни дори след като остареят). Робите не можеха да си платят членство в някоя погребална колегия, която да им осигури почтена погребална церемония след смъртта. Завършваха земния си път в ямите с вар, без да изпишат имената им.
Само римляните с относително високи доходи и повече от едно жилище можеха да си позволят повече роби. Колкото по-високо е социалното и икономическото положение на един римлянин, толкова повече роби следваше да притежава — и съответно толкова по-голяма бе вероятността сред тях да се намират и мъже. Сред висшите съсловия даряването на свободата на робите беше обичайна практика, затова най-обикновено робът слугуваше на господаря си от десет до петнайсет години, след което го освобождаваха и той се прикрепваше към клиентелата на доскорошния си собственик. Слагаха му шапката на свободата, даваха му римско гражданство, а ако имаше и пълнолетни деца, те също автоматично ставаха граждани.
Гласът на освободения роб обаче беше без всякаква стойност, освен ако — в редки случаи — той не натрупаше по-голямо състояние и не си купеше място в някоя от трийсет и едната селски триби; освен това високите доходи автоматично го прикрепваха към някоя от по-горните имуществени класи, които решаваха нещата в центуриатните комиции. Но огромният брой от освободените роби оставаха в списъците на трибите Субурана и Есквилина, които макар да наброяваха стотици хиляди членове, имаха общо два гласа в трибутните комиции и плебейското събрание. Това означаваше, че гласът на един освободен роб няма абсолютно никакво значение за изхода от едно или друго гласуване.
Оттам и огромното значение на законопроекта на Гай Манилий. Ако всички освободени римски роби бъдеха записани в различните трийсет и пет триби, те биха могли да влияят върху изборите в трибутните комиции, както и върху приемането на законите в плебейското събрание. Това, че не представляваха мнозинство сред римските граждани, нямаше значение. Опасността се състоеше в това, че освободените роби живееха в самия град; ако принадлежаха към селските триби, те лесно биха надвишили по брой останалите членове на съответната селска триба, понеже малцина от римляните, жители на провинцията, биха присъствали по време на гласуването. Това нямаше да е проблем за изборите, понеже те се състояха през лятото и много хора от провинцията се явяваха по това време в Рим. Но за приемането на законите опасността беше голяма. Новите закони се подлагаха на гласуване най-често през декември, януари и февруари — месеците, когато новите народни трибуни доказваха себе си като законодатели и когато по традиция жителите на селата си стояха по селата.
Законопроектът на Манилий претърпя пълен провал. Освободените роби и занапред щяха да си останат в двете градски триби. Но ако впоследствие хора като Луций Декумий щяха да пострадат, то беше заради помощта, която Манилий беше потърсил сред освобожденците. А къде се събираха освободените роби? Из колегиите на кръстопътищата, понеже това бяха оживени заведения с клиентела сред римските роби, освободени роби и бедни граждани. Манилий лично беше обикалял колегиите, беше убеждавал тамошните клиенти в ползата, която ще извлекат от неговата реформа, внушаваше им лично да се явят на Форума и да го подкрепят. Много освободени роби се почувстваха поласкани и се явиха на Форума, нищо че гласът им не беше от значение. Но когато сенторите и конниците от първите осемнайсет центурии видяха огромната тълпа от бивши роби да завладява Форума, те нямаше как да не се почувстват в опасност. Затова трябваше да се обявят извън закона всички онези места, където римските бедняци имаха навика да се събират. Колегиите на кръстопътищата трябваше да бъдат заличени.
Според римските разбирания кръстопътят е място на духовна дейност, затова трябва да се закриля срещу злите сили. Кръстопътят беше мястото, където се събираха ларите, а ларите бяха всички онези десетки хиляди невидими духове, които изпълваха Подземния свят и съсредоточаваха своята сила върху кръстопътищата. Затова на всеки кръстопът се издигаше олтар на ларите и всяка година около началото на януари се провеждаше празник, наречен Компиталии, на който ларите се умилостивяваха. През нощта преди Компиталиите всеки свободен гражданин на местността около някой кръстопът трябваше да закачи на олтара на ларите вълнена кукла, а всеки роб — вълнена топка; в Рим живееха много хора и олтарите се претрупваха от кукли и топки, затова колегията на кръстопътя трябваше да плете въжета. Куклите имаха глави, защото свободният гражданин притежава глава, преброявана периодически от цензорите; топките нямаха глави, защото никой не броеше робите. И все пак робите представляваха важна част от празненствата. Както на Сатурналиите, така и на Компиталиите те участваха наравно с римските мъже и жени и именно роби (освободени от знаците, сочещи безправното им положение) извършваха жертвоприношението на угоено прасе за ларите. А всичко това се уреждаше от колегиите на кръстопътищата под върховния надзор на градския претор.