Което се оказа правилно. Годината привършваше, когато Лабиен се вдигна от имението си в Пицен и се премести в скромната къща, която наскоро си беше купил на Палатинския хълм — в по-скромния и не чак толкова представителен квартал, наречен Паладий. Още на другия ден се разходи из града и навести Цезар в дома на Аврелия — достатъчно късно, за да не си помислят, че Цезар му е патрон.
— Но нека не говорим тук, Тит Лабиен — посрещна го Цезар и го избута назад към вратата. — Имам си една друга квартира надолу по улицата.
— Тук е много уютно — отбеляза Лабиен, след като седна на удобния стол до масата с разреденото вино.
— Във всеки случай много по-тихо от къщата ми — обясни Цезар. Нарочно не седна зад писалището: не искаше да създава впечатлението, че двамата са се събрали само по работа. — Много ми е любопитно — рече той — защо Помпей не те запази за по-следващата година.
— Защото не очакваше да се задържи толкова дълго на изток — отговори гостът. — Не знаеше, че се налага да остане в Сирия да урежда еврейските проблеми, затова се надяваше да се прибере идната пролет. Мислех, че го е споменал в писмото си?
Значи Лабиен е бил предупреден за писмото. Цезар широко се усмихна.
— Познаваш го не по-зле от мен, Лабиене. Поиска да ти съдействам, разправи ми и за проблемите с евреите. Това, което обаче е забравил да спомене, е, че е имал намерение да се прибере доста по-скоро, отколкото е възможно.
В черните очи на пиценеца нещо проблесна.
— Е, това е, друга причина няма. Вместо да се изявя като най-великия народен трибун от години, ще трябва да се боря за това Великият да присъства с триумфални одежди на игрите.
— С или без червен грим на лицето?
Лабиен се засмя.
— Знаеш що за човек е Великият, Цезаре! Той няма да си сложи грим дори по време на самото шествие.
Цезар започваше по-добре да разбира положението.
— Ти клиент ли си на Великия?
— О, да. Има ли човек в Пицен, който да не е?
— И все пак не замина с него на изток.
— Той дори не искаше да използва Афраний и Петрей, когато воюваше с пиратите, нищо че успя да ги включи в дългия списък на легатите си за войната срещу царете заедно с Лолий Паликан и Авъл Габиний. Как да ти обясня, аз нямам сенаторски ценз, затова не можех да се кандидатирам за квестор. Единственият начин бедняк като мен да влезе в сената е да стане народен трибун, а след това да събере достатъчно пари, че при следващото преброяване цензорите да не го изхвърлят.
— Винаги съм си мислил, че Великият е щедър. Не ти ли е предложил помощ?
— Той пази щедростта си само за онези, които ще сторят велики подвизи за него. Може да се каже, че според първоначалния план можех да се надявам на подобна чест.
— А това да му гласуваш триумфалните одежди не представлява висока чест?
— Именно.
Цезар въздъхна и протегна крака.
— Доколкото разбирам — заключи той, — искаш да оставиш името си в аналите.
— Да.
— Доста време мина, откакто служихме като младши трибуни при Вация Исаврик. Съжалявам, че годините не те пожалиха. За нещастие моето финансово положение не ми позволява да ти дам заем, а и разбирам, че не бих могъл да ти бъда патрон. И все пак, Тит Лабиен, след четири години ще бъда консул, което означава, че след пет години ще управлявам някоя провинция. Нямам намерение да бъда миролюбивият управител на мирна провинция. Където и да отида, ще се води война, затова ще ми трябват способни хора за легати. Особено ще се нуждая от висш легат с пропреторски статут, който ще е способен да ръководи военни операции вместо мен. Спомням си, че имаш интерес към военното изкуство. Затова още сега съм склонен да сключим сделка. Най-напред, че ще намеря с какво да се запомни службата ти като народен трибун. И второ, когато отида да управлявам някоя провинция в качеството си на проконсул, ти ще дойдеш с мен като главен легат с пропреторски статут.