Сякаш за да сложи край на една година, едновременно щастлива и нещастна за Цезар, когато рано през квинктил дойде ред на изборите в центуриатните комиции, той спечели най-много гласове за претор. Нито една центурия не пропусна да го спомене сред избраниците си, което означаваше, че той беше спокоен за мястото си много преди да бъде посочен и последният от осемте. Негов колега щеше да бъде и Филип, другарят му от Митилена, а също и гневливият по-млад брат на Цицерон — Квинт Цицерон. За голямо съжаление претор щеше да е и Бибул.
Когато се хвърли жребият за разпределение на длъжностите, Цезар постигна пълна победа. Името му беше на първата извадена топка; той щеше да е градски претор, най-висшестоящият сред осемте. Това означаваше, че Бибул не можеше да му създава неприятности (на Бибул бяха възложени делата за насилие върху личността), докато той лесно можеше да го дразни!
Време беше да разбие сърцето на Домиция, като я отпъди. Тя се бе научила да пази тайна, затова дори Бибул нямаше представа за връзката им. Но лесно щеше да научи, щом жена му се затръшка от мъка. Всички го правеха. С изключение на Сервилия. Навярно заради това тя единствена запазваше мястото си при него.
4
От 1 януари до 5 декември 63 г. пр.Хр.
За зла участ Цицерон започна своята година като римски консул посред жестока икономическа криза и тъй като не разбираше от икономика, влезе в длъжност в доста мрачно настроение. Не беше очаквал такова управление! Щеше му се, щом мандатът му изтече, хората да говорят за него, че е дарил народа с мир и благополучие подобни на онези, които римляните дълго щяха да помнят от съвместното консулство на Гней Помпей и Марк Крас. И тъй като негов колега беше Антоний Хибрида, лаврите щяха да са за Цицерон и той нямаше защо да си разваля отношенията с Хибрида, така както го бяха сторили Помпей и Крас преди години.
Икономическите трудности за Рим водеха своето начало от Изтока, който беше затворен за римските делови хора вече двайсет години. Най-напред Мала Азия беше завзета от Митридат, сетне — от Сула. А Сула беше въвел някои благотворни финансови реформи, които попречиха на конническото съсловие в Рим да върне добрите стари времена, когато Римска Азия можеше да бъде доена като млечна крава. Към това се прибавяха и пиратските нападения, които често спираха римските търговци да разширяват дейността си оттатък Гърция и Македония. Като следствие от това всички онези, които откупуваха данъци, даваха заеми или търгуваха със стоки като жито, вино или вълна, пазеха парите си вкъщи и не ги влагаха в нищо; това се засили особено след избухването на войната срещу Квинт Серторий в Испания и след няколкото сушави години. И двата края на Средиземно море се оказаха твърде рискови области, за да може деловият римлянин да разчита на тях.
Всичко това доведе до съсредоточаването на римските капитали в рамките на Рим и Италия. Това продължаваше вече двайсет години. Пред конниците не се откриваха възможности за голяма печалба, затова и никой не се нуждаеше от крупни суми пари. Лихвата беше ниска, наемите падаха, инфлацията нарастваше, а кредиторите не бързаха със събирането на дълговете си.
Нещастието на Цицерон се дължеше изцяло на Помпей. Най-напред Великият измете всички пирати от морето. След това прогони Митридат и Тигран от териториите, които навремето бяха част от римските икономически сфери. Премахна и финансовите разпоредби на Сула, нищо че Лукул беше настоявал да бъдат запазени — единствената сериозна причина конниците да подкрепят свалянето на Лукул от върховното командване и прехвърлянето му в ръцете на Помпей. И така, когато Цицерон и Хибрида станаха римски консули, пред градската търговска класа се отвориха златни възможности за забогатяване на изток. Там, където навремето бяха само две провинции: Римска Азия и Киликия, след Помпей бяха станали четири: двете стари заедно с Витиния-Понт и Сирия. Помпей уреди двете нови провинции по същия модел, както и старите, като позволи на големите финансови дружества на така наречените публикани да събират данъци, такси и налози. Частните договори, които римските цензори сключваха, спестяваха на държавната администрация разходите около събирането на данъците, освен това не позволяваха държавните служители да станат твърде много на брой. Публиканите да му мислят! На хазната й трябваше единствено уговорената сума на данъците.