Под въздействие на новите възможности свободните капитали бързо напуснаха Рим и Италия и се прехвърлиха в новите дружества, действащи на изток. Вследствие на това лихвите скочиха драстично, лихварите изведнъж се сетиха да си събират дължимото, а кредит беше почти невъзможно да се намери. Наемите в града станаха астрономически, селските стопани из провинцията не можеха да изплатят ипотеките си. Неизбежно се покачи и цената на зърното, дори на количествата, осигурявани от държавата. Огромни суми пари напускаха Рим и никой сред управляващите не знаеше как да се справи с положението.
Осведомен за положението от своя приятел, плутократа Тит Помпоний Атик (Атик умишлено не му изясняваше проблемите в дълбочина), който смяташе за отговорни римските евреи, задето изпращали всички свои печалби от Рим в Палестина, Цицерон незабавно прокара закон, забраняващ на евреите да изнасят пари от страната. Разбира се, това малко помогна. За съжаление консулът нямаше представа какво друго би могъл да стори… Пък и Атик не желаеше да го посъветва.
Не беше в природата на Цицерон да се захваща с дела, които не само че трудно биха довели до резултат, ами биха били посрещнати на нож от народа. Затова той обърна гръб на финансовите проблеми и се зае с неща, с които би могъл да се справи. Времето щеше да намери лек за всяка икономическа криза, докато законите се нуждаеха от личното участие на големия юрист. Годината беше на Цицерон, затова щеше да се запомни с изключително активната законодателна дейност на консула.
Най-напред се зае със закон, който колегата му Гай Калпурний Пизон беше прокарал няколко години по-рано; ставаше дума за закона срещу използването на подкупи в изборите за консули. Самият Пизон беше уличен в подкупи, затова обстоятелствата го бяха принудили да прокара въпросния текст. Навярно не беше нелогично, че в него имаше доста пропуски. Когато обаче Цицерон ревизира закона, повечето пробойни бяха запушени и той придоби сериозен вид.
Трябваше да се сложи край на практиката провинциални управители, бивши претори, които са извършвали злоупотреби, да избегнат съда, като участват в консулските избори задочно. От пропреторите се очакваше по принцип да грабят повече от проконсулите, и то по съвсем елементарна причина: преторите бяха осем, а консулите — двама. Сиреч имаше вероятност едно към четири, след като си бил претор, да бъдеш избран и за консул, и мнозина се занимаваха с грабежи веднага щом станеше възможно. От друга страна, как да се избегне съдебен процес след края на мандата? Ако случайно облажилият се пропретор имаше шансове в народното събрание, кандидатираше се за консул, печелеше изборите „ин абсенция“ и си стоеше спокоен. Човек, притежаващ империум, не подлежеше на съдебна отговорност. Достатъчно беше носителят на определен империум никога да не прекрачва свещените очертания на Рим и продължаваше да се радва на всички привилегии, които народът му е връчил, за да управлява определена провинция. Нищо не му пречеше да се настани някъде на Марсово поле, в самите подстъпи на града, с ненакърнена власт и да отправи послание до Сената, че се кандидатира задочно за консул. След това направляваше предизборната си кампания от Марсово поле и ако имаше късмет да спечели, веднага придобиваше нов, при това по-висок империум. Подобна схема му позволяваше да отложи процеса с още две години, а разгневените жители на провинцията, които са искали да го съдят, не издържат на големите разходи и се прибират по домовете си. „Е — гърмеше гласът на Цицерон в Сената и пред народното събрание, — тази практика трябва да се прекрати!“ С тази цел двамата консули представиха общ законопроект, забраняващ на бившия провинциален управител да се кандидатира за консул „ин абсенция“. Нека се прибере най-напред в Рим, пък да се защити пред съда! Тъй като и сенатът, и народът сметнаха промяната за добра, новият закон мина лесно.