Освен това Атик беше издателят на Цицерон. Не за друго, а защото беше стигнал до заключението, че трупането на пари само по себе си е скучно занимание, та затова му трябваше нещо за развлечение. Атик беше високообразован човек, имаше влечение към хората на перото и оценяваше способностите на Цицерон да борави с думите. Да бъде покровител на римски и гръцки писатели представляваше за Атик едновременно и забавление, и удовлетворение, а не на последно място му позволяваше да печели пари. Издателската къща, която беше отворил на Аргилетума, се беше превърнала в жесток конкурент на старите издатели от фамилията на Созиите. Връзките на Атик му осигуряваха все нови и нови таланти, а преписвачите му изработваха прекрасни ръкописи.
Висок, слаб и със строга външност, Атик спокойно можеше да мине за баща на Метел Сципион, нищо че между тях нямаше кръвна връзка; всъщност Метел Сципион принадлежеше към големия род на Цецилиите само в качеството си на осиновено дете. Но приликата имаше своето значение: знатните римски фамилии приемаха Атик за човек с потекло.
Той искрено обичаше Цицерон, но не толерираше слабостите му — в това отношение много си приличаше с Теренция, която също беше богата, но никога не подпомагаше съпруга си, ако кесията му изтънее. Един-единствен път Цицерон беше събрал смелост да поиска скромен заем от Атик, но приятелят му беше отказал толкова категорично, че той не повтори. От време на време си казваше, че някой ден Атик сам ще му предложи пари, но приятелят му никога не го стори. Беше готов да изнамира за Цицерон статуи по време на дългите си обиколки из Гърция, но задължително му ги продаваше, като държеше Цицерон да си плаща и за пренасянето до Италия. Навярно не му искаше пари единствено за това, че ги е издирил. Можеше ли да се каже тогава, че Атик е стиснат? Цицерон не мислеше, защото, за разлика от Крас той беше гостоприемен човек и не се скъпеше да плаща добре на прислугата и свободните си служители. За Атик парите имаха значение само като средство за постигане на разни цели. Той не раздаваше пари на хора, които не знаеха как да ги уважават. Цицерон беше човек на изкуството, прахосник, дилетант, човек, който не знае какво точно иска. Затова не можеше да уважава достатъчно парите.
Третият човек в списъка беше Публий Нигидий Фигул от фамилия не по-малко стара и уважавана от тази на Атик. Подобно на Атик и Нигидий Фигул (прякорът „Фигул“ означаваше грънчар, но никой в семейството не знаеше как първият Нигидий се е сдобил с него) се беше отказал от политическа кариера. В случая с Атик евентуално участие в политиката би означавало да се откаже от всички финансови дейности, като се изключи едрото земевладение, а Атик обичаше търговията много повече от политиката. При Нигидий Фигул политиката би отнела място на най-голямата му страст, която бяха тайните страни на религията. Той беше признат за най-голям познавач в гадателското изкуство и следваше установените още по времето на етруските традиции в областта. Нямаше касапин или ветеринар, който да знае повече от него за черния дроб на овцата. Нигидий Фигул знаеше всичко за полета на птиците, светкавиците, гръмотевиците, земните трусове, числата, кълбовидните мълнии, падащите звезди, затъмненията, обелиските, изправените камъни, пилоните, пирамидите, сферите, могилите, обсидиана, кремъка, формата и цвета на пламъците, свещените кокошки и всички възможни гънки и извивки на животинските вътрешности.
Нигидий Фигул беше един от пазителите на римските гадателски книги и представляваше неизчерпаем източник на знания за колегията на авгурите. Никой член на колегията не можеше да си съперничи по въпросите на гадателствата. Разбира се, авгурите бяха просто официални лица, държавни служители, които по закон бяха задължени да се консултират с книгите, преди да обявят дадени предзнаменования за добри или лоши. Най-съкровената мечта на Цицерон беше един ден да стане авгур (не беше толкова глупав, та да разчита на избор за понтифекс); когато това станеше, даваше си той дума, щеше да знае повече за авгурите от всички негови колеги, които, дали избрани от народа или от колегията, дължаха положението си единствено на фамилните си привилегии.