— Махай се оттук, Помпония! — заповяда й. — Вземи Теренция със себе си и я отведи някъде да излееш мъката си!
— И аз я разтърсвам от време на време — оплака се Квинт Цицерон, — но не помага. Тя всеки път ме рита с коляното сещате се къде.
— Ако ме ритне — закани се Атик, — ще я убия на място.
— Ако аз я убия, ти ще ме съдиш за убийство.
— Така е — усмихна се брат й. — Бедният Квинт! Ще поговоря пак с нея и ще видя какво мога да направя.
Цицерон не им се месеше. Щом Атик се появи на сцената, той се скри и сега се появяваше откъм триклиния със свитък хартия в ръка.
— Пак ли си прописал, братко? — попита той.
— Трагедия в стила на Софокъл.
— Напредваш.
— Надявам се най-после да напредна! Ти имаш репутацията на оратор и поет, а на мен ми остана да избирам между историята, комедията и трагедията. Нямам време за проучванията, които изисква историята, а трагедията повече подхожда на душата ми, като знам в каква атмосфера живея.
— Бих рекъл, че точно тази атмосфера вдъхновява хората да пишат фарсове — подразни го Цицерон.
— О, я млъквай!
— Винаги можеш да се захванеш с философия и естествени науки.
— Моята лична философия е съвсем проста, а от естествените науки нищо не разбирам. Така че ми остават историята, трагедията и комедията.
Атик се беше разходил до отсрещния край на атрия и изведнъж възкликна:
— Какво е това, Квинт?
И преди да е дочакал отговора, се засмя.
— Да му се не знае, намери го преди успея да ви го покажа! — побърза подире му Квинт, а след него и Цицерон. — След като вече ме избраха за претор, няма защо да го крия.
— Така си е — съгласи се Атик, но в очите му играеха лукави искрици.
Цицерон се нареди между двамата, за да оцени въпросното нещо в пълния му блясък. Пред него се издигаше огромен бюст на Квинт, толкова по-голям от естествения му ръст, че не можеше да се изложи на публично място. Според римляните само боговете имат право да се изобразяват по-едри от човешки ръст. Който и да беше скулпторът, беше работил върху глина, после я беше изпекъл, за да я оцвети с бои. Това си имаше и добрите, и лошите страни. Добрите бяха, че скулптурата приличаше изключително много на изобразявания обект и позволяваше плътното нанасяне на цветовете. Но в същото време глината беше най-евтиният материал и имаше сериозна опасност бюстът да се натроши на малки парченца, ако падне. Но и Цицерон, и Атик добре знаеха, че Квинт никога няма да си поръча бюст от мрамор или от бронз.
— Разбира се, това е само временно — обясняваше възторжено Квинт, — но ще свърши работа, докато събера пари за истинска бронзова отливка. Това тук го извая човекът, който приготвя восъчната ми маска — винаги съм си казвал, че е жалко, дето восъчната маска на човек стои затворена за вечни времена в някакъв шкаф. — Квинт изгледа с любопитство брат си, който не сваляше очи от скулптурата. — Какво мислиш, Марк?
— Мисля — отвърна му с гръмовен глас Цицерон, — че за пръв път в живота си виждам нещо, на което половината е по-голяма от цялото.
Това дойде твърде много на Атик, който започна да се смее и накрая седна на земята. Цицерон скоро се озова до него. На Квинт му оставаха две възможности: или да им се обиди за вечни времена, или да се присъедини към веселбата. И понеже беше брат на Цицерон, предпочете смеха.
След това дойде време за вечерята. На нея присъстваше донякъде успокоената Помпония, заедно с Теренция и умиротворителката Тулия, която от цялото семейство най-добре знаеше как да се справя с леля си.
— И така, кога е сватбата? — попита Атик, който не беше виждал Тулия толкова отдавна, че чак се изненада колко е пораснала. Какво хубаво момиче! Меки кестеняви коси, нежни кафяви очи, интелигентният поглед на баща й и неговото остроумие. Вече няколко години беше сгодена за Гай Калпурний Пизон Фруги и връзката можеше да се нарече успешна не само заради парите и високото положение на годеника; младият Пизон Фруги със сигурност беше най-представителният член на фамилията, която се славеше с груби нрави.
— Още две години — въздъхна Тулия.
— Имаш да чакаш — отбеляза Атик.
— Много — съгласи се Тулия и още по-силно въздъхна.