Убеден, че всички бунтовнически сили ще се опитат да наемат за каузата си роби, Цицерон прати един доста умен и представителен роб във Фезула, за да се пише доброволец. Знаеше, че в Сената са склонни да го смятат за твърде лековерен, при това за човек, който искрено желае да се създаде криза, за да я потуши, затова взе роб на Атик; така в крайна сметка човекът можеше да свидетелства, че не е зависим от Цицерон. Уви, при завръщането си агентът нямаше кой знае какво да предложи. Нещо със сигурност ставало, при това не само във Фезула. Проблемът бил, че роби, както му обяснили в Етрурия, щом започнал да подпитва за това-онова, почти не се срещали в Етрурия, която била страна на свободни хора и имало достатъчно свободни хора да защитават интересите й. Какво точно означава подобен отговор, беше трудно да се каже, защото, разбира се, в Етрурия имаше роби както във всяка друга част на Италия или римския свят изобщо. В крайна сметка целият свят живееше от робския труд!
— Ако това е наистина въстание, Марк Тулий — заключи робът, — в него ще участват единствено свободни хора.
— И сега какво? — попита Теренция на вечеря.
— Да си призная, не знам, скъпа. Работата е дали да свикам отново Сената и да опитам повторно, или да изчакам да пратя няколко свободни хора за агенти, които да ми осигурят солидни доказателства?
— Имам усещането, че солидни доказателства ще се съберат изключително трудно, мъжо. Никой в Северна Етрурия няма да се довери на чужденец, бил той свободен или роб. Там хората са потайни и държат на семейните връзки.
— Е — въздъхна Цицерон, — тогава вдругиден ще свикам Сената на заседание. Ако не друго, поне ще дам знак на Катилина, че го държа под око.
Както предполагаше Цицерон, заседанието не свърши никаква друга работа. Онези, които се бяха върнали от морето, се отнасяха в най-добрия случай скептично, а в най-лошия се държаха открито провокативно и обидно. Особено Катилина, който присъстваше и наговори доста неща, но изглеждаше подозрително спокоен за човек, който е загубил шансовете си да стане консул. Този път не се държеше грубо или насмешливо с Цицерон, просто си седеше на мястото и търпеливо отговаряше на всички въпроси. Правилна тактика, която направи впечатление на скептиците и позволи на поддръжниците му да злорадстват. Нищо чудно, че това, което при други обстоятелства би се превърнало в разгорещен дебат, този ден представляваше скучна размяна на реплики. Единственото, което сложи край на дрямката в залата, беше внезапното нахълтване на Гай Октавий.
— Роди ми се син! Роди ми се син!
Цицерон се зарадва, защото имаше повод да закрие заседанието, и побърза да се нареди край Октавий.
— Какво казва хороскопът? — попита Цезар. — Те обикновено само хубави неща говорят.
— Не само хубави, а направо невероятни! Ако вярвам на астролога, синът ми Гай Октавий Младши ще стане господар на целия свят! — Гордият баща шумно се изсмя. — Но на мен така ми хареса! Дори платих на астролога отгоре.
— При моето раждане хороскопът ми споменал за някаква тайнствена болест в гърдите ми, така поне разправя майка ми — обясни Цезар. — Но никога не ми е показвала самия хороскоп.
— А пък моят хороскоп твърдял, че никога няма да натрупам пари — обади се Крас.
— Гадаенето служи само да радва жените — заяви Филип.
— Кой ще дойде с мен да запише рождената дата при Юнона Лицина? — попита греещият от възторг Октавий.
— Кой друг, ако не вуйчо Цезар, върховният понтифекс? — Той го прегърна през раменете. — А след това искам да ми покажеш племенника.
Осемнайсет дни от октомври вече бяха отминали, но нямаше сериозна информация нито от Етрурия, нито от Апулия. Фулвия Нобилиор също не се обаждаше. От време на време пристигаха писма от агентите, които Цицерон и Атик бяха пратили без особени надежди, че ще успеят да съберат сигурни доказателства. Но всяко писмо потвърждаваше, че нещо ставало. Големият проблем бил, че никъде не се забелязвало действащо ядро, някакъв център на активност. Във всяко село около кръчмата на някой бивш сулански ветеран или в имението на някой бивш сулански центурион се събирали хора и обсъждали нещо. Но в мига, в който в селото се покажело непознато лице, разговорите замирали. Вътре в крепостните стени на Фезула, Ареций, Волатера, Езерния, Ларин и всички останали градчета в Етрурия и Апулия на пръв поглед нищо не се случвало, като се изключат ужасната мизерия на някои и бързото обедняване на други. Навсякъде се разпродавали къщи и земи с надеждата парите да стигнат за покриване на натрупаните дългове, но самите собственици — длъжници бяха изчезнали вдън земя.