И ето, че докато се връщаше на Форума, придружен от Лентул Сура (когото отново влачеше за ръката, все едно беше малко дете), Цицерон се сблъска с другия Цезар. Луций Цезар не беше нито толкова надарен, нито толкова опасен като Гай, но все пак беше човек с тежест: предишната година беше консул, членуваше в колегията на авгурите, навярно някой ден щяха да го изберат за цензор. Двамата с Гай Цезар бяха не само близки роднини, но дори се харесваха един друг.
Луций Цезар стоеше като закован на стълбите и сякаш не вярваше на очите си.
— Сега ли? — попита той Цицерон.
— Сега — отговори твърдо Цицерон.
— Ей така, без никакви приготовления? Без шанс за помилване? Без баня, чисти дрехи и време да се подготви психически? Ние да не сме станали варвари?
— Трябва да стане веднага — оправдаваше се Цицерон. — Преди да е залязло слънцето. Ако обичаш, не се опитвай да ми пречиш.
Луций Цезар демонстративно отстъпи назад.
— Боговете да ме пазят някой ден да не застана на пътя на римското правосъдие! — изсмя се той. — Дали си намерил време да съобщиш на сестра ми, че мъжът й ще умре некъпан и без чисти дрехи?
— Нямам време! — отвърна Цицерон, колкото да каже нещо. О, това беше ужасно! Той просто си вършеше дълга! Но нямаше как да го каже на Луций Цезар, нали? Какво тогава можеше да каже?
— Най-добре тогава да изтичам до къщата й, докато се води още на името на Сура! — тросна се Луций Цезар. — Предполагам, още утре ще свикаш Сената да се разпореди с имота.
— Не, не! — На Цицерон направо му се плачеше. — Дал съм дума на братовчед ти Гай, че няма да има конфискации.
— Колко великодушно — подигра се Луций Цезар. Погледна зет си Лентул Сура и сякаш понечи да му каже нещо; но накрая затвори уста, поклати глава и тръгна на другата посока. Нищо нямаше да помогне, пък и нищо чудно Лентул Сура изобщо да не го чуе. Той вече беше изгубил разсъдък.
Цял разтреперан от проведения разговор, Цицерон продължи надолу по Весталските стълби, Форумът беше изпълнен с народ — и то далеч не обичайните зяпачи. Докато ликторите му проправяха път през тълпата, Цицерон виждаше познати лица. Това младият Децим Брут Албин ли беше? Онзи нямаше как да е Публий Клодий! Прогоненият син на Гелий Попликола? Защо ще се блъскат заедно с простолюдието от бедняшките квартали?
Долавяха се настроения, които още повече наплашиха Цицерон. Хората мърмореха, погледите им бяха мрачни, лицата им издаваха неодобрение, а телата им с нежелание се отдръпваха пред римския консул и жертвата, която водеше за ръка. Цицерон се уплаши и едва не избяга. Но не можеше. Всичко това беше негово дело. Той трябваше да го доведе докрай. Той беше бащата на отечеството, сам-самичък беше спасил Рим от патрицианските разбойници.
От другата страна на Гемониевите стълби, които водеха до Аркс, северната част на Капитолия, се намираше порутеният и единствен римски затвор — Лаутумиите. Най-старата сграда от комплекса се наричаше Тулианум, малка, триъгълна къщурка от времето на царете. Единствената врата беше откъм страната на Клив Аргентарий и Базилика Порция — грозна, неприветлива и винаги заключена.
Но тази вечер зееше отворена, а в рамката й бяха застанали шест силуета — римските екзекутори. Шестимата, разбира се, бяха роби и живееха заедно с останалите държавни роби в дървените бараки на Вия Ректа, оттатък свещените граници на града. Това, по което съдбата им се отличаваше от тази на събратята им, бе, че не прекрачваха померия, освен ако трябваше да изпълняват задълженията си. А задълженията им се състояха в това да сграбчат с яките си, почернели от слънцето ръце врата на някой нещастник — задължително чужденец — и да го строшат. Това най-често се случваше един-два пъти в годината по време на нечие триумфално шествие. Отдавна бяха отминали времената, когато строшените вратове можеха да принадлежат и на римляни. Сула беше избил доста народ, но никога в Тулианума, Марий — също.
За щастие разположението на стаята за екзекуции не позволяваше на събралите се да видят какво става вътре. Когато останалите четирима осъдени дойдоха, Цицерон нареди всички ликтори и доброволци в гъста верига пред Тулианума и почти не остана какво да се вижда.
Цицерон изкачи няколкото стъпала до вратата и вонята отвътре го блъсна в носа. Непоносим мирис на разложена плът. Защото никой никога не чистеше стаята за екзекуции. Осъденият влизаше, слизаше през една дупка в средата на пода, а долу го чакаха палачите и му трошаха врата. След което оставяха тялото му да изгние на място. Следващия път, когато стаичката потрябваше, палачите изхвърляха полуизгнилите останки на предишния убит в една тръба, свързана с канализацията.