— Много просто. Ще завра прехваления му Сенатус Консултум Ултимум някъде между изтънчените му сливици — отговори Цезар.
— Но как? Как?
— Остават ти четири дни като народен трибун, Лабиене, а те са напълно достатъчни, ако действаме бързо. Можем дори да си позволим утрешния ден да го посветим на съвещания и разпределяне на ролите. Вдругиден преминаваме към първата фаза от плана ми. Другите два дни ще стигнат за втората. Няма да успеем да свършим цялата работа за четири дни, но ще я избутаме достатъчно надалеч, за да няма връщане назад. А ти, скъпи ми Тит Лабиен, ще напуснеш трибунската длъжност, обгърнат със слава! Ако не успееш с друго да защитиш името си пред бъдните поколения, то събитията от следващите четири дни, ще говорят достатъчно!
— Какво трябва да направя?
— Тази вечер — нищо… Освен ако… Дали имаш достъп, не няма как. Нека се изразя другояче. Можеш ли да се сдобиеш отнякъде със статуя на Сатурнин? Или на чичо си Квинт Лабиен?
— Мога да ти донеса нещо много по-ценно — отговори му веднага Лабиен. — Знам къде пазят восъчна маска на Сатурнин.
— Восъчна маска? Но той не е бил претор, за да има право на такава!
— Така си е — подсмихна се Лабиен. — Понеже си твърде голям аристократ, Цезаре, трудно ти е да проумееш как разсъждават хората от нашите среди — разни амбициозни пиценци, самнити, арпински парвенюта и така нататък. Ние сме твърде нетърпеливи и даваме мило и драго да видим лицата си, изваяни от восък и украсени с истинските ни коси и бради! Щом съберем достатъчно пари, първата ни работа е да се свържем с някой от майсторите на Велабрум и да си поръчаме „имаго“. Познавам хора, които никога няма да стъпят в Сената и все пак притежават собствени восъчни маски. Според тебе как Магий от Велабрум забогатя толкова бързо?
— Е, точно в този случай мога само да се радвам, че нетърпеливите пиценски парвенюта като теб си поръчват отрано восъчните маски — похвали го Цезар. — Намери ми имагото на Сатурнин, както и подходящ актьор, който да имитира покойника.
— Чичо Квинт също си имаше восъчна маска, ще наема актьор и за него. Мога да намеря и по един бюст на двамата.
— В такъв случай не виждам за какво повече мога да те използвам до сутринта. Но от утре призори до последния час от трибунската ти служба, да знаеш, Лабиене, че няма да те оставя да мигнеш.
— Само двамата ли ще действаме?
— Не, ще бъдем четирима — увери го Цезар и стана, за да го изпрати. — Моят план ще разчита на теб, мен, Метел Целер и братовчед ми Луций Цезар.
Лабиен напусна Държавния дом смаян, изпълнен с любопитство и притеснен, че от вълнение и нетърпение няма да успее да се наспи.
Цезар не възнамеряваше да спи. Прибра се умислен в таблиния и дори не забеляза иконома Евтих, който на няколко пъти трябваше да се покашля, за да привлече вниманието му.
— А, колко хубаво, че си тук! — зарадва се върховният понтифекс. — Ще кажеш на всички, че ме няма, Евтих, дори на майка ми. Разбрано?
— Богове! — възкликна прислужникът и вдигна ръце към пухкавото си лице. — Господарю, Юлия настоява да разговаря с теб, и то незабавно.
— Кажи й, че знам за какво иска да разговаряме и че ще бъда щастлив да прекарам ако ще и целия ден с нея, но едва когато новите народни трибуни влязат в длъжност. Дотогава ме няма.
— Цезаре, това е чак след пет дни! Не мисля, че момичето може да чака толкова!
— Ако реша, че ще чака двайсет години, Евтих, значи ще чака двайсет години — отвърна му с леден тон Цезар. — А пет дни не са двайсет години. Всички семейни и домашни проблеми ще почакат пет дни. Юлия си има баба, така че може да се обърне към нея. Ясно ли е?
— Да, господарю — смотолеви икономът, грижливо затвори вратата след себе си и тихо се запъти към коридора, където Юлия напрегнато го очакваше. — Съжалявам, Юлия, каза, че нямало да се види с никого, преди новите народни трибуни да влязат в длъжност.
— Не, Евтих, не може да е казал подобно нещо!
— Каза го. Отказва да приеме дори господарката Аврелия.
Точно в този момент тя се появи откъм атрия на весталките.
— Хайде, ела — рече тя на Юлия и я отведе в своята част от жилището.
— Значи си чула — каза Аврелия и настани внучката си на стола.
— Не съм сигурна какво точно съм чула — отговори й някак замаяно момичето. — Поисках да поговоря с татко, а той ми отказа!