Аврелия се замисли.
— Така ли било? Колко странно! Цезар не е човек, който бяга от истината.
— Евтих каза, че нямало да приеме никого, дори теб, през идните пет дни, бабо. Ако трябва да съм точна — до деня, в който новите народни трибуни влязат в длъжност.
Аврелия свъси вежди и започна да обикаля стаята; известно време нищо не каза. Юлия я наблюдаваше, но така и не допусна да избухне в сълзи. „Проблемът е — разсъждаваше тя, — че тримата сме прекалено различни един от друг!“
Майката на Юлия беше починала, когато тя беше само на седем години, затова Аврелия беше едновременно нейна майка и баба. С нея не се разговаряше лесно, все беше заета с някаква работа, държеше се строго и немилостиво. И все пак беше успяла да даде на Юлия това, от което децата най-много се нуждаят: сигурност и усещане, че е неразривно свързана със семейството. Аврелия рядко се смееше, но притежаваше чувство за хумор, което можеше да се прояви най-неочаквано, пък и не придиряше на внучката си, задето е склонна да се забавлява. Баба й не жалеше сили да я възпита не само как да се облича с вкус, но и как да се държи в обществото. Да не забравяме и прямотата, с която Аврелия й внушаваше да приеме съдбата си, при това с достойнство и гордост, без да се смята в нито един миг от живота си ощетена.
— Няма смисъл да желаем друг, по-добър живот — постоянно повтаряше Аврелия на Юлия. — С или без причина това е светът, в който живеем, друг няма. Затова трябва да изживеем живота си колкото се може по-щастливо и приятно. Не можем да се борим със съдбата си, Юлия.
Цезар по нищо не приличаше на майка си, освен че беше упорит като нея. Юлия отдавна беше усетила колко лесно трудните им характери могат да доведат до жестока разправия и при най-малък повод. Но за дъщеря си Цезар беше всичко, беше самият живот, който Аврелия я беше научила да приеме с благодарност. Не беше чак бог, но със сигурност беше истински герой. За Юлия нямаше друг човек, който да се мери по съвършенство с баща й, нямаше друг мъж толкова умен, толкова начетен, толкова остроумен, толкова красив, толкова идеален. Е, Юлия се досещаше и за слабостите му (нищо че той не ги показваше пред нея): от гневливия му нрав до онзи порок, който според нея най-лесно го завладяваше — желанието да си играе на котка с мишка с хората, да ги наказва с усмивка и за най-малката грешка.
— Трябва да има някоя много важна причина Цезар да не иска да ни вижда — реши най-накрая Аврелия. — Не се страхува да разговаря с нас, в това съм сигурна. Мога да предположа, че подобно поведение няма всъщност никаква връзка с нас двете.
— Във всеки случай едва ли има връзка — съгласи се Юлия — с това, за което ние сега мислим.
Аврелия се усмихна.
— Ти ставаш все по-наблюдателна, Юлия. Абсолютна си права.
— Тогава, бабо, след като той не намира време да ни приеме, налага се да говоря с теб. Истина ли е това, което чух при Портик Маргаритария?
— За баща ти и Сервилия?
— Това ли било? А!
— А ти какво си помисли, Юлия?
— Не можах всичко да си обясня, защото в момента, в който ме видят, всички млъкват. Това, което разбрах, е, че татко се е заплел в някаква много скандална история с жена и че целият Сенат го бил разбрал тази сутрин.
Аврелия ядно изсумтя.
— Нямаше как да не разбере. — И без да се церемони, разказа на Юлия с най-големи подробности какво се е случило в храма на Съгласието.
— Баща ми и майката на Брут — замисли се Юлия. — Каква бъркотия! — засмя се тя. — Колко потаен човек е баща ми, бабо! През цялото това време нито аз, нито Брут дори не сме подозирали! Какво толкова й намира?
— Ти никога не си я харесвала.
— Не, никога!
— Е, това е разбираемо. Ти си на страната на Брут, няма как да я харесваш.
— А ти?
— Мисля, че такава каквато е, ми се нрави, дори много.
— А татко ми разправяше, че не я е харесвал изобщо. Той не лъже.
— Той със сигурност не я харесва. Нямам представа, пък и да си призная, не искам и да имам, с какво го привлича. Във всеки случай е нещо много силно.
— Навярно е много добра в леглото.
— Юлия!
— Вече не съм дете — изкикоти се момичето. — А пък имам и уши.
— За това, което си говорят хората при Портик Маргаритария?
— Не, за това, което се говори край мащехата ми.
Аврелия изведнъж се вцепени.
— Това скоро ще престане!
— О, не, бабо, недей! — извика Юлия и я хвана за ръката. — Не трябва да обвиняваш бедната Помпея, няма за какво. Тя нищо не е казала, всичко е от приятелките й. Знам, че има още да раста, но винаги съм се смятала за по-голяма и умна от Помпея. Тя е просто едно сладко кученце, което си маха доволно с опашката и се радва, докато другите интригантстват, щастлива, ако всички са доволни. Двете Клодии и Фулвия я тормозят постоянно, а тя дори не разбира колко са жестоки. — Юлия се умисли. — Обичам татко до смърт и не бих търпяла някой да му придиря, но истината е, че и той е жесток с Помпея. Е, знам защо! Тя е твърде глупава за него. Двамата никога не е бивало да се женят.