— И да го изпрати в изгнание — добави с известно съжаление Целер. — Знам, че е стар злодей, Цезаре, но освен това е възрастен човек. Изгнанието би било равносилно на смърт.
— Не и ако не се стигне до произнасяне на присъда.
— И как може да не се произнесе?
— Това зависи изцяло от теб, Целер — усмихна се лукаво Цезар. — Като градски претор ти отговаряш за протокола от заседанията на Марсово поле, а също така си длъжен да следиш за червеното знаме, което се вдига над Яникулум при всяко масово събиране на Марсово поле. Да не би точно в този момент да ни нападне враг.
Целер отново прихна да се смее.
— О, не, Цезаре!
— Скъпи приятелю, ние търпим извънредното положение, защото в момента Катилина се намира в Етрурия и командва цяла армия! Този проклет указ никога нямаше да влезе в действие, ако Катилина нямаше армия, днес щяхме да бъдем с петима души повече на този свят. При нормални обстоятелства никой дори не се сеща да погледне към Яникулум, най-малко градският претор, който си има достатъчно работа. Но при условие, че се очаква Катилина и неговата армия да нападнат Рим, в мига, в който червеният флаг се спусне, всички ще се разбягат в паника. Центуриите ще забравят за гласуването и ще хукнат по домовете си да се въоръжават, както са правели навремето, когато са ни нападали етруските и волските. Затова предлагам — добави замислено Цезар — да пратиш някой свой човек на Яникулум, който да свали знамето, когато трябва. За целта ще установите някакъв сигнал: огън, ако слънцето не се е спуснало към западния хоризонт, или огледало, ако наближава залез.
— Всичко това е много добре — обобщи Луций Цезар, — но какво ще постигнем с целия този заплетен план, ако Рабирий така или иначе не бъде осъден, а извънредното положение продължи да действа до разгрома на Катилина и армията му? Какво точно искаш да внушиш на Цицерон? За Катон изобщо не говоря, той е толкова тъп, че дори няма да разбере какво се е случило.
— За Катон си напълно прав, Луций. Но Цицерон е различен. Както знаем, той е страхлив. В момента се чувства на гребена на вълната и затова си позволява повече. Искаше му се да се случи някоя голяма криза по време на мандата му и тя наистина се появи. Още не му е хрумнало, че подобна криза може да се превърне в лична драма за римския консул. Но ако ние му напомним, че все пак центуриатните комиции са признали Рабирий за виновен, той ще разбере посланието, повярвай ми.
— Но какво точно съдържа твоето послание, Гай?
— Това, че никой не може да действа безнаказано под закрилата на Сенатус Консултум Ултимум. Че ако извърши престъпление, рано или късно ще получи възмездие. Че никой консул не може да си играе с толкова значима институция като римския Сенат, още по-малко да го принуждава да заповядва екзекуция на римски граждани, без да се е произнесъл съдът. Цицерон ще разбере посланието, Луций. Всеки гласоподавател в центуриите, който признае Рабирий за виновен, ще му каже в очите, че консулът и сенатът не могат да играят ролята на безотговорни арбитри, когато се отнася за човешки живот. Ще му докажат, че с екзекуцията без съдебна присъда на Лентул Сура и останалите Цицерон е изгубил както тяхното доверие, така и тяхното възхищение. А това последното ще бъде по-голямо наказание за Цицерон от всичко останало.
— Той ще те намрази! — възкликна Целер.
Цезар високомерно отвърна.
— И какво от това?
Навремето преторът Луций Росций Отон беше служил като народен трибун в услуга на Катул и неговите добри люде. Оттогава си беше спечелил неприязънта на почти всички римляни, задето върна на конниците от първите осемнайсет центурии четиринайсетте реда седалки в театъра зад тези на сенаторите. Затова пък беше предан на Цицерон, тъй като именно той — в деня, когато тълпата освиркваше Отон заради отнетите места — го защити и успокои разгневеното простолюдие.