Цицерон пак се опита да се намеси, този път по-любезно:
— Квинт Цецилий — рече той, — не можеш да постъпиш по този начин! Да се разглежда дело за държавна измяна в деня, в който е било прочетено обвинението? След два часа? Обвиняемият трябва да има време да привика защитници! Трябва да си избере адвокати и да намери свидетели, които да дадат показания в негова полза.
— Текстовете на лекс регия де пердуелионис на цар Тул Хостилий не предвиждат подобни процедури — възрази Целер. — Аз съм просто изпълнител, а не автор на закона, Марк Тулий. Това, което ми се разрешава, е да следвам стриктно процедурите, а въпросните процедури са съвсем ясно определени в документите от епохата.
Без да каже дума повече, Цицерон се обърна на другата страна и се отдалечи от трибунала. Къде точно отиваше, сам не знаеше. Тези хора действаха напълно сериозно! Имаха намерение да съдят нещастния старец според клаузите на някакъв архаичен закон, който никой римски законодател не се е сетил да изтрие от таблиците! Защо в Рим толкова почитаха всичко архаично? Как пък не се намери човек да премахне това недоразумение? Като се започне със сламените колиби от царско време и се стигне до колоните в Базилика Порция, всичко трябва да си стои все непокътнато; щом го има, значи трябва да си стои.
Разбира се, зад всичко това стоеше Цезар. Той намери изгубените текстове, които хвърляха светлина не само върху процеса срещу Хораций — най-стария процес, за който си спомняха в Рим, — но и срещу неговото обжалване на присъдата. Цезар беше споменал и двете в Сената преди няколко дни. Но какво точно се надяваше да постигне? И защо човек от средата на добрите люде като Метел Целер ще му помага? При Тит Лабиен всичко беше ясно, при Луций Цезар — също. Но участието на Метел Целер беше необяснимо.
Краката му го отведоха при храма на Кастор, затова Цицерон реши да се прибере, да се заключи и да обмисли положението.
Цицерон за малко да се блъсне в групата на Катул, Бибул, Гай Пизон и Метел Сципион, които бързо слизаха към Форума от страната на Палатинския хълм. Дори не ги беше забелязал? Какво му ставаше?
Докато изкачваха обратно безкрайните стъпала до дома на Катул, най-близкият от всички, Цицерон разказа на четиримата какво се е случило и след като всички се разположиха удобно в просторния таблиний на Катул дори си позволи нещо, което никога не беше правил: обърна на един дъх цяла чаша неразредено вино. Едва тогава разгледа лицата на останалите и си даде сметка, че някой липсва.
— Къде е Катон?
Другите се спогледаха някак неловко и накрая с примирение му подсказаха, че ще научи нещо, което биха предпочели да запазят в тайна.
— Най-добре е да го класифицираме като ранен — обясни Бибул. — Някой му е издрал лицето.
— На Катон?
— Не е това, което си мислиш, Цицероне.
— Ами какво?
— Скарали са се със Сервилия заради Цезар и тя е издрала лицето му.
— Богове!
— Но да не си казал на никого — настоя Бибул. — Достатъчно ще му е тежко да се покаже така на улицата, не е нужно Рим да научава кой му го е направил.
— Толкова ли е зле?
— Още повече.
В този миг Катул удари с все сила по масата и всички обърнаха погледи към него.
— Не сме се събрали, за да обсъждаме Катон! Събрали сме се, за да спрем Цезар.
— Това се превърна в девиз — заяде се Метел Сципион. — Да спрем Цезар за това, да спрем Цезар за онова… И накрая пак се оказва, че не можем да го спрем.
— Какво изобщо е намислил той? — недоумяваше Гай Пизон. — Имам предвид: какъв е смисълът да съдиш изкуфял старец по измислено обвинение в някакъв архаичен съд?
— Това е единственият начин Цезар да изправи Рабирий пред центуриатните комиции — обясни Цицерон. — Цезар и братовчед му ще осъдят Рабирий и той ще обжалва пред центуриите.
— Пак не виждам смисъл да го прави — призна си Метел Сципион.
— Обвиняват Рабирий в държавна измяна, защото той беше сред хората, които убиха Сатурнин и неговите съмишленици, но впоследствие беше освободен от отговорност според клаузите на действащото извънредно положение — напомни му търпеливо Цицерон. — С други думи, Цезар се опитва да докаже пред народа, че човек не може да разчита на безнаказаност за действията си под закрилата на Сенатус Консултум Ултимум, пък дори събитията да имат трийсет и седем годишна давност. По този начин се заканва, че един ден ще съди мен за убийството на Лентул Сура и останалите.