— Заедно с Хортензий?
— И Луций Кота. Двамата с Хортензий се допълват чудесно.
— Ти естествено ще говориш последен.
— Естествено. Час и половина ще са ми предостатъчни, стига Луций Кота и Хортензий да се съгласят да говорят по по-малко от час всеки.
Но когато Цицерон се срещна с осъдения в неговата луксозна и недостъпна като крепост резиденция в Карина, установи, че Гай Рабирий има съвсем различни виждания за съдебната си защита.
Денят се бе оказал доста тежък за стареца: той трепереше и тихо подсмърчаше, докато настаняваше Цицерон в един удобен стол насред ослепителния атрий. Консулът се озърташе подобно на човек от село, който за пръв път се е озовал в големия град. Чудеше си дали ще намери достатъчно смелост да украси своя дом с подобен декор, ако някой ден се намереха пари за целта. Това помещение просто плачеше да стане собственост на някой консуларен сенатор, нищо че може би биеше твърде много на очи. Гипсовият таван беше изписан с множество златни звезди, обсипани със скъпоценни камъни, стените бяха облицовани с листове от истинско злато, също както и колоните, а дори дългият и плитък басейн — така нареченият имплувий — беше застлан с плочки от масивно злато.
— Харесва ли ти атрият ми? — стрелна го със змийския си поглед Рабирий.
— Много — призна си Цицерон.
— Жалко, че не приемам гости, а?
— Много жалко. Но сега разбирам защо живееш като в крепост.
— Каненето на гости е просто излишно харчене на пари. По стените съм сложил цялото си богатство. Когато живееш в крепост, така е по-сигурно, отколкото да ги държиш в банка.
— Робите не се ли опитват да изчегъртат нещичко за себе си.
— Само ако им харесва да бъдат разпъвани на кръст.
— Да, това би трябвало да ги откаже.
Старецът сграбчи двете лъвски глави на позлатените облегалки на позлатения си стол.
— Обичам златото — сподели той. — Такъв красив цвят.
— Да, красив е.
— Значи искаш да ръководи защитата ми, а?
— Точно така.
— И колко пари ще ми струва удоволствието?
Цицерон за малко да отговори, че един лист злато десет на десет пръста ще му дойде добре, но накрая само се усмихна:
— Гледам на твоя случай като на изключително важен за бъдещето на републиката, Гай Рабирий, затова ще те защитавам на доброволни начала.
— Така и би трябвало.
Това беше цялата благодарност на стареца, задето най-великият римски адвокат му предлагаше безплатно услугите си. Но Цицерон нищо не каза.
— Подобно на останалите сенатори, Гай Рабирий, и аз те познавам от години, но не знам почти нищо, като се изключи… — той се покашля, — ъ-ъ-ъ, това, което можем да наречем просто градска клюка. Налага се да ти задам няколко въпроса, с цел да подготвя речта си.
— Няма да ти кажа нищо, така че си спести усилията. Измисли всичко сам.
— Само върху това, което знам от клюките?
— Намекваш за това, дето съм бил замесен в аферите на Опианик в Ларин? Навремето защитаваше Клуенций, нали?
— Но никога не съм споменавал тебе, Гай Рабирий.
— Много добре си сторил. Опианик умря толкова време преди процеса срещу Клуенций, как биха могли хората да научат истината? Ти тогава успя да съчиниш няколко доста умели лъжи, Цицероне, и точно за това не виждам причина да не застанеш начело на защитата ми. Никаква причина не виждам! Ти успя да внушиш на цялата аудитория, че Опианик е виновен за смъртта на повече свои роднини от Катилина. И го направи само за пари! А Опианик нямаше златна облицовка по стените. Интересно, нали?
— Нямаше как да знам. Никога не съм виждал дома му.
— Аз притежавам половин Апулия и не съм блага душа, но не заслужавам да ме пратят на заточение за нещо, което Сула ме принуди да сторя — мен и още около петдесет души. А на покрива на Курията се бяха качили далеч по-важни клечки от мен. Един Сервилий Цепион, един Цецилий Метел. Повечето щяха да седнат впоследствие на първия ред в Сената, а някои дори вече го бяха сторили.
— Да, давам си сметка за това.
— Искаш да говориш последен, преди събранието да гласува.
— Винаги така правя. Планът ми е пръв да говори Луций Кота, след него Квинт Хортензий и накрая — аз.
Но старият разбойник възмутено извика: