— Само трима? О, не, няма да стане! Искаш цялата слава за себе си? Ще имам седем адвокати. Седем е моето щастливо число.
— Съдия по делото — обясни му бавно и ясно Цицерон — е Гай Цезар. Той изисква делото да се разглежда според процедурата на Главция, сиреч в рамките само на едно заседание. Никакви свидетели няма да дават показания, затова второто заседание е излишно. Цезар ще остави два часа на обвинението и три часа на защитата. Но ако за тези три часа говорят седем души, никой от нас няма да има възможност да развие както трябва речта си!
— Колкото по-малко време имате да говорите, толкова по-убедителни ще са думите ви — настояваше Рабирий. — Ей това ви е проблемът на вас, само знаете въртели да правите! Обичате да си слушате гласа. Две трети от глупостите, които изреждате, са напълно безполезни… Това важи и за теб, Марк Цицерон. Празни брътвежи.
„Искам да се махна! — мислеше си Цицерон. — Искам да му плюя в лицето и да го пратя да търси услугите на самия Аполон, щом е толкова самонадеян! Как така пуснах на Цезар този бръмбар? Какво ми стана, та използвах точно тоя старец за илюстрация?“
— Гай Рабирий, моля те, размисли!
— Няма какво да размислям. Вече съм взел решение. Ще ме защитават Луций Лукцей, малкият Курион, Емилий Павел, Публий Клодий, Луций Кота, Квинт Хортензий и ти. Искаш не искаш, Марк Цицерон, това е положението. Седем е щастливото ми число. Всички разправят, че съм щял да изгубя, но аз си знам, че ще спечеля, ако ме защитават седем души. Най-добре щеше да е ако и седемте говорехте общо един час! Хе-хе!
Цицерон стана от стола си и без дума да продума, си тръгна.
Но седем наистина беше щастливото число на Рабирий. Цезар имаше интерес да играе ролята на идеалния съдия и без да поставя под въпрос нито едно искане на защитата, й предостави всичко, което процедурата на Главция позволяваше. Адвокатите имаха три пълни часа, за да говорят. Лукцей и младият Курион любезно скъсиха своите речи и предоставиха допълнително време на Хортензий и Цицерон. Така двамата щяха да имат по половин час. Но първият ден от процеса започна късно и свърши рано, така че на Хортензий и Цицерон оставаше да държат своето слово на деветия ден от този кошмарен декември — последния ден от трибунския мандат на Тит Лабиен.
Заседанията на центуриатните комиции зависеха от капризите на времето, тъй като на Марсово поле нямаше покрив, който да защити гласоподавателите от слънцето, вятъра или дъжда. Естествено слънцето най-много тормозеше хората, но не и през декември. Макар според годишните сезони да беше късно лято или ранна есен, един топъл слънчев ден беше по-скоро приятен. Евентуално отлагане на заседанието зависеше единствено от председателстващия магистрат; някои държаха изборите (центуриите рядко се свикваха за съдебни дела) да се провеждат на определената дата, пък ако ще дъжд да се лее из ведро, което навярно беше истинският мотив на Сула да премести изборите от ноември, когато вали по-често, през юли, когато по традиция би трябвало да е суша.
И двата дни за делото по обжалването на Гай Рабирий бяха чудесни: ясно синьо небе и хладен вятър. Това беше достатъчно условие съдебните заседатели — не по-малко от четиристотин души — да бъдат благосклонни. Особено при условие, че обвиняемият е немощен старец, който успешно убеждаваше околните, че не може за миг да удържи ръцете си на едно място. За да не падне от изнемога обвиняемият, ликторите му бяха заковали специален кол, за който да се вкопчи. Но истината бе, че заседателите бяха зле предразположени към Рабирий. Тит Лабиен се справи блестящо в ролята си на обвинител, като говори два часа, за да възстанови ужасните събития отпреди трийсет и седем години. Актьорите с маските на Сатурнин и Квинт Лабиен трагично загинаха пред очите на съда, а братовчедите на обвинителя нито за миг не престанаха да подсмърчат. Освен това сред заседателите от първата и втората класа имаше доста клакьори, които постоянно натякваха на околните как заплашвали правото им на съдебен процес и как една присъда срещу Рабирий щяла да даде добър урок на хора като Цицерон и Катон да внимават за в бъдеще; нека и сенаторите знаят, че не им е работа да се занимават с друго, освен с финансите, външната политика и празните приказки.
Защитата много се стараеше, но от самото начало бе очевидно нежеланието на заседателите да я слушат. Никой нямаше да се разплаче заради стария нещастник Гай Рабирий, който с мъка клечеше до кола си. Когато дойде време за второто заседание, Хортензий и Цицерон си даваха сметка, че само чудеса от тяхна страна ще успеят да отърват Рабирий от тежката присъда. За нещастие нито един от двамата оратори не беше на висота. Подаграта, която прощаваше на малцина от ленивите римски аристократи, привикнали към кушетката и скъпите деликатеси, не оставяше и миг покой на Хортензий; на всичко отгоре го бяха принудили да пропътува последната отсечка от пътя между Мизен и Рим в темпо, което се оказа едва ли не фатално за възпаления му пръст. Хортензий държа половинчасовата си реч от място, опрян на бастун, без да смее да помръдне. Това неизбежно намали силата на внушение. След него и Цицерон изчете една от най-безличните си речи, едновременно заради малкото време и заради съзнанието, че поне част от словото трябва да послужи за защита на собствената му репутация, а не на Рабириевата… Разбира се, никой не биваше да го усети.