Настъпи тревожно очакване. Да не би Целер да си е забравил огледалото вкъщи? Или слънцето се е скрило зад облак? Или може би съучастникът на хълма Яникулум е заспал? Хайде, Целер, побързай!
„НА ОРЪЖИЕ! НА ОРЪЖИЕ! ВРАЖЕСКО НАШЕСТВИЕ! НА ОРЪЖИЕ! НА ОРЪЖИЕ! ВРАЖЕСКО НАШЕСТВИЕ! НА ОРЪЖИЕ! НА ОРЪЖИЕ! ВРАЖЕСКО НАШЕСТВИЕ!“
Нататък всичко отне броени минути.
Така приключи делото срещу Гай Рабирий. Полудялата тълпа се завтече към портите на Сервиевата стена, за да се въоръжи и всяка центурия да застъпи полагащия й се пост.
Но Катилина така и не се появи.
Цицерон се върна у дома си пеш. Имаше си оправдание. Хортензий си беше тръгнал веднага след края на речта си и със стон се качи на носилката, която го чакаше. Цицерон обаче не можеше да си позволи подобен лукс: на хора в неговото положение носилки не подхождаха. Със строго и леко тъжно изражение той изчака гласуването в центурията си, за да предаде табличката си с ясно изписаната буква „L“ на нея. Не бяха много оправдателните присъди в този злокобен ден! Той не беше в състояние да убеди дори хората от собствената си центурия да гласуват в полза на обвиняемия. Нямаше как, трябваше да се примири с мнението на първата класа: дори трийсет и седем години не са достатъчна давност за някои деяния.
Призивът всички да се залавят за оръжие беше някакво чудо, нищо че и Цицерон, подобно на мнозина, изпитваше известни опасения Катилина да не се промъкне незабелязано между римските легиони и да не нападне Рим. Но дори при такава опасност нямаше причина да бърза. По-добре бърза смърт, отколкото мъчително очакване на грозната участ, която Цезар му беше предначертал. Един ден Цезар или някой послушен народен трибун щеше да сметне, че е дошло времето, и Марк Тулий Цицерон щеше да заеме мястото на Гай Рабирий. Щяха да го обвинят в държавна измяна и Цицерон можеше да се надява единствено, че няма да го съдят за „пердуелион“, а за по-скромната „майестас“. Това налагаше само доживотно изгнание и отнемане на имуществото, както и изтриване на името му заедно с тези на децата му от списъка на римските граждани. Цицерон не беше изгубил просто едно сражение, губеше цялата война. Никакъв Сула, ами просто един злощастен Карбон.
„И все пак — заканваше се Цицерон, докато изкачваше безбройните стъпала до върха на Палатинския хълм — никога няма да го призная публично. Няма да позволя на Цезар да разбере, че съм проумял поражението си. Аз спасих своята родина и ще го повтарям до последния си дъх! Животът продължава. Всичко ще бъде, все едно над главата ми не висне никаква заплаха, все едно дори не се сещам, че заплаха би могла да съществува.“
И така на другия ден Цицерон се яви с приповдигнато настроение на Форума, където срещна Катул. Двамата бяха дошли да наблюдават първите прояви на новите народни трибуни.
— Благодаря на всички богове за това, което стори снощи Целер! — сподели с усмивка Цицерон.
— Чудя се — отговори Катул — дали Целер по собствена инициатива свали червеното знаме, или Цезар му го е поръчал?
— Цезар ли да го поръча? — смая се Цицерон.
— Ех, Цицероне, кога ще помъдрееш? Не виждам за какво му е на Цезар Рабирий да бъде наистина осъден. Това само щеше да помрачи радостта му от победата. — Изпитото лице на Катул подсказваше, че е тежко болен. — Ужасно ме е страх! Цезар е като Одисей, нишката на живота му е толкова здрава, че къса всички други, до които се отърка. Всеки ден общественият ми авторитет намалява, най-накрая единственият изход ще бъде смъртта.
— Глупости! — възрази му Цицерон.
— Не са глупости, а горчивата истина. Знаеш ли, мисля, че щях да му простя, ако не беше толкова самоуверен, толкова арогантен, толкова убеден в правотата си! Баща ми беше истински Цезар и у него имаше подобни черти. — Катул потръпна. — Този тук обаче е доста по-умен и доста по-безскрупулен. За него спиране няма и точно затова се страхувам.
— Жалко, че Катон няма да бъде тук днес — смени темата Цицерон. — Метел Непот ще е без конкуренция на трибуната. Доста странно как двамата с брат си изведнъж прегърнаха каузата на популарите.
— Вината е у Помпей — подхвърли язвително Катул.
Тъй като Цицерон таеше топли чувства към Помпей още от времето, когато служеше при баща му през Съюзническата война, може би щеше да каже нещо в защита на отсъстващия завоевател; но вместо това ахна и погледна в далечината.
— Гледай!
Катул се извърна и на свой ред забеляза как Марк Порций Катон крачи през празното пространство между Курциевото езеро и Кладенеца на комициите. За разлика от друг път си беше сложил туника под тогата. Всички наоколо го зяпаха с удивление, и то не заради туниката. От горния край на челото до долния край на врата му се проточваха дълбоки червени драскотини.