— Юпитере! — хвана се за главата Цицерон.
— Ох, колко обичам този човек! — възкликна радостно Катул и хукна да пресрещне Катон. — Катоне, Катоне, защо си дошъл?
— Защото съм народен трибун и днес е първият ден от мандата ми — обясни с гръмовния си глас Катон.
— А лицето ти? — недоумяваше Цицерон.
— Лицето ми ще се оправи, но една погрешна стъпка ще си остане такава завинаги. Ако не съм аз на рострата да обуздавам Непот, той може и бунт да вдигне. — Съпроводен от всеобщи акламации, Катон се качи на трибуната и застана в редицата на десетте плебейски избраници. Не че обърна внимание на поздравленията от тълпата. Нито за миг не отмести поглед от Метел Непот. Помпеевият слуга. Измет!
Понеже народните трибуни не се избираха от целия народ (патрициите бяха изключени от изборите) и понеже официално застъпваха интересите единствено на плебса, заседанията на плебейското събрание не се смятаха за „официални“, във всеки случай не бяха равностойни на тези на трибутните и центуриатните комиции. Цялата процедура отне малко време и никакви церемонии; нито се провеждаха ауспиции, нито се четяха молитви. Тези пропуски само допринасяха за популярността на плебейското събрание, защото интересното започваше веднага и никой не беше длъжен да търпи скучните словоизлияния на авгурите.
Този ден плебейското събрание беше доста многобройно както заради тревожните настроения в града след екзекуцията на съзаклятниците, така и заради очакването, че на трибуната ще прехвърчат искри. Старите народни трибуни, най-вече Тит Лабиен и Сервилий Рул, си отиваха по начин, който щеше да се запомни. След като двамата получиха поздравления, започна същинската част.
Както се очакваше, Метел Непот пръв взе думата: Катон беше настроен по-скоро да възразява на чуждото мнение, отколкото да налага своето. Темата на Непотовата реч беше доста предизвикателна — как римски граждани били съдени без процес, а изложението му беше изпъстрено с литературни изящества и с евтина ирония.
— Ето защо предлагам на вашето внимание плебисцит. Този плебисцит е толкова милостив, толкова дискретен, толкова ненатрапващ се, че предполагам всички присъстващи с чиста съвест ще се съгласят да го превърнат в закон! — заключи Непот, след като пространната му реч предизвика и смях, и сълзи, и повод за размисъл у слушателите му. — Няма да има осъдени на смърт, няма да има изгнаници, няма да има разорени семейства. Братя, членове на плебса, това, което искам от вас, е всеки човек, екзекутирал свои съграждани без съд и присъда, да бъде лишен от правото да се изказва публично! Не е ли това сладка отплата? Един глас, който никога повече няма да проговори, никога повече не ще има случай да подтиква масите към грешки! Ще се съгласите ли с мен? Ще сложите ли намордник на мегаломаните и чудовищата?
Одобрителните възгласи бяха подети най-напред от Марк Антоний, но подобно на лавина скоро обхванаха целия площад. Цицерон и Катул се оказаха като уловени в кипящ водовъртеж, който заглушаваше всичко. Само един човек можеше да надвика възторжената тълпа и този човек беше Катон.
— Налагам вето! — обяви той от рострата.
— За да запазиш собствената си кожа! — тросна му се надменно Непот, щом глъчката утихна и публиката можеше да проследи диалога им. Сетне внимателно изгледа Катон, сякаш не вярваше на очите си. — То не че ти е останала много кожа. Какво се е случило с теб, Катоне? Да не си забравил да платиш на проститутката? Или тя се е престарала, понеже не е могла иначе да предизвика реакция по-надолу?
— Как можеш да носиш името Цецилий Метел и да се смяташ за благородник? — чудеше се на свой ред Катон. — Върви си у дома, Непоте, върви да си измиеш устата! Не сме длъжни да търпим гнусни намеци посред заседание на една свята римска институция.
— Не сме длъжни да търпим някакъв си сенаторски декрет, който дава на някои правото да се разпореждат с далеч по-заслужили римски граждани от тях самите. Не съм чувал Лентул Сура да е имал баба — робиня, още по-малко баща му на Гай Цетег се е разхождал със свински тор зад ушите!
— Отказвам да отговарям на подобни позорни предизвикателства, Непоте. Отказвам и толкова! Можеш да кълнеш и ругаеш чак до идния декември, пак няма да ме принудиш да ти отговоря! — закани се Катон. — Налагам вето и ти не можеш да промениш този факт.