— Така си е.
— Ти виждал ли си Сервилия през последните пет дни, татко?
— Не.
Настъпи кратко мълчание; Юлия се поколеба за миг, но накрая се осмели да отбележи:
— Юния Терция е твоя дъщеря.
— Мисля, че да.
— Иска ми се да я познавам!
— Това е невъзможно, Юлия, аз самият не я познавам.
— Брут твърди, че по характер приличала на майка си.
— Ако е така — Цезар побутна Юлия да стане и сам се изправи, — още по-добре, че не я познаваш.
— Как можеш да се събираш с човек, когото не харесваш?
— Имаш предвид Сервилия?
— Да.
— Ако знаех, птиченцето ми, щях да бъда толкова чудесен баща, колкото ти си чудесна дъщеря. Но кой би могъл да знае? Не и аз. Понякога си мисля, че дори и боговете не са способни да го проумеят. Може би всеки от нас търси у другия това, което не ни достига. Но се съмнявам, че някога ще го намерим. А за да усложнят нещата, телата ни изнудват съзнанието ни и ни принуждават да вършим неразумни неща. Колкото до Сервилия — Цезар вдигна рамене, — тя е просто моята неизлечима болест.
С тези думи излезе. Юлия остана за миг неподвижна. Сърцето й беше изпълнено със сладостни емоции. Беше пресякла моста между детството и зрелостта. Цезар лично й беше подал ръка, за да я преведе през реката. Беше разкрил пред нея най-съкровените кътчета на душата си, нещо, което не бе правил досега пред никого, дори и пред майка си. Когато си тръгна, тя танцуваше от радост.
— Юлия! — сгълча я Аврелия, щом внучката й мина покрай вратата на стаята й. — Танцуват само простаците!
„Ей това е моята баба! — помисли си Юлия. — Нищо не може да я промени.“ Изведнъж се изпълни с такава тъга и съчувствие, че прегърна раменете на старицата и я целуна по двете бузи. „Бедната ми баба! Колко ли неща от живота е изпуснала! Нищо чудно, че толкова често се разправя с татко!“
— Би ми било по-удобно занапред да идваш в моята къща — рече Сервилия на Цезар, щом прекрачи прага на самостоятелната му квартира на Вик Патриции.
— Това не е твоята къща, Сервилия, а на Силан. Бедният човек си има достатъчно тревоги и без да нахлувам в дома му, за да се срещам с жена му! — сопна се Цезар. — С Катон ми беше приятно, но Силан не заслужава подобна съдба. За колкото и голяма аристократка да се смяташ, понякога разсъждаваш като субуранска пачавра!
— Както ти харесва — отстъпи Сервилия и седна.
Подобна реакция беше многозначителна; познаваше Сервилия добре и това, че днес не бързаше да се съблече, подсказваше, че не е съвсем уверена в себе си. Затова реши и той да седне — така, че двамата да се наблюдават очи в очи. Цезар се настани като съдия: левият крак малко назад, десният — изпънат напред, с лявата си ръка се беше хванал за облегалката, а лявата държеше отпусната в скута си. Гледаше право пред себе си, високомерно вирнал брадичка.
— По принцип би трябвало да те удуша — отбеляза той след кратко мълчание.
— Силан предложи да ме насечеш на парчета, за да ме хвърлиш на вълците.
— Така ли се изрази? Колко интересно!
— О, той беше изцяло на твоя страна! Как умеете да си пазите гърбовете, вие, мъжете! Той дори си позволи наглостта да ми се ядоса, задето, това изобщо не го разбрах, писмото ми го било принудило да гласува в полза на екзекуцията. Представяш ли си каква глупост!
— Ти се смяташ за политик, скъпа, но това не е така. Нямала си възможност да видиш как се действа в Сената, нямаш представа, че между събранията на народа и събранията на сенаторите има съществена разлика. Предполагам, че всеки римски политик си има едно наум, че рано или късно ще му сложат рога, но със сигурност не е приятно рогата ти да щръкнат пред целия Сенат точно насред разгорещен дебат — обясни Цезар. — Разбира се, че ти го принуди да гласува в полза на екзекуцията! Ако Силан беше застанал на моя страна, целият свят щеше да заключи, че се е превърнал в мой сводник. Силан е горд човек. Защо иначе ще мълчи през цялото това време, нищо че добре знае какво има помежду ни? Изведнъж се появява една издайническа бележка, която половината Сенат, и то по-важната половина, прочита. Не мислиш ли, че му е дошло твърде много, а?
— Виждам, че и ти си склонен да застанеш на негова страна.
Цезар шумно въздъхна и погледна към тавана.
— Аз винаги защитавам себе си, Сервилия.
— Знам!
Двамата се умълчаха, но Цезар скоро пак проговори:
— Децата ни са по-мъдри от нас. Приемат тази история със завидно спокойствие.