— Нима? — попита с видимо безразличие Сервилия.
— Ти не си ли говорила с Брут по въпроса?
— Не и от деня, когато Катон нахълта, за да му обяснява, че майка му е курва. Уличница, ако трябва да бъда точна. — Тя блажено се усмихна. — Направих лицето му на кайма.
— А, такава ли била работата! Следващия път, като срещна Катон, ще му кажа, че му съчувствам. И аз нося белег от ноктите ти.
— Да, но на място, където никой не може да го види.
— Още малко и ще ме накараш да ти благодаря.
Сервилия приближи лице до неговото.
— Той как изглеждаше? Надявам се, много зле?
— Ужасно. Като че ли харпия го беше нападнала. — Цезар лукаво се усмихна. — Като си помисля, „харпия“ е най-точната дума, доста по-красноречива от „курва“ или „уличница“. И все пак не бива много да се радваш. Катон има здрава кожа, с времето белегът ще зарасне.
— Както и твоят.
— Защото с Катон сме дебелокожи създания. Войната учи мъжа на много неща. — Цезар отново въздъхна. — Какво да правя с теб, Сервилия?
— Мисля, че въпросът е излишен, Цезаре. Не си ти този, който решава, а аз.
Той демонстративно се изсмя.
— Глупости!
Сервилия пребледня.
— Искаш да кажеш, че аз те обичам повече, отколкото ти мен?
— Аз изобщо не те обичам.
— Тогава защо сме заедно?
— Защото ми доставяш удоволствие в леглото, което се случва рядко с жени от нашите среди. Съчетанието ми харесва. Освен това имаш ум в главата, нищо че си харпия.
— Значи мислиш, че всичко е там? — попита тя, колкото да смени темата.
— Кое?
— Мисловният ни орган.
— Попитай който и да е военен хирург. Дори простите войници го знаят. Човек си уврежда мисленето, когато го бият по главата. Там е мозъкът, „церебрум“. Това, за което философите се препират, не е къде се намира „церебрум“, а къде се намира „анимус“ — съживителното начало, душата. Онази част, която може да осмисля идеите, без да ги обвързва със сетивата, нито с това, което те възприемат — от музиката, та чак до чистата геометрия. Онази част, която дава живот на всичко останало. За нея не е ясно къде се намира. В главата, в гърдите, в корема… — Цезар се усмихна. — Може да се намира дори в палците на краката ни. Логично, като се има предвид как подаграта унищожи целия ораторски талант на Хортензий.
— Мисля, че наистина отговори на въпроса ми. Сега си давам сметка защо сме заедно.
— Защо?
— Защото аз ти служа вместо точило. Точиш си остроумията върху мен.
Сервилия се изправи и започна да сваля дрехите си. Изведнъж Цезар бе обзет от желание. Но не беше склонен към ласки и милувки: човек не може да извлече наслада от една харпия, ако я милва и гали. Харпиите трябва да бъдат съборени на земята, трябва да ги захапеш за гърлото, да забиеш нокти в гърба им и да ги обладаеш с цялата си злост.
Грубостта му винаги сломяваше съпротивата й. Сервилия изведнъж омекна и когато Цезар най-сетне я отнесе на леглото, замърка като котка от удоволствие.
— Ти обичал ли си някоя жена? — попита неочаквано тя.
— Да, Цинила — рязко й отвърна Цезар и затвори очи, за да скрие сълзите си.
— Защо? — искаше да знае харпията. — У нея нямаше нищо особено. Не беше интелигентна, не беше остроумна, нищо че се бе родила патрицианка.
Цезар не отговори, обърна се на другата страна и се престори на заспал. Да говори за Цинила пред Сервилия? Никога!
„Защо толкова я обичах, ако изобщо съм я обичал? Защото Цинила беше моя още от деня, в който я хванах за ръка и я изведох от къщата на престарелия и полудял Гай Марий. На колко години бях тогава? На тринайсет? Тя беше само на седем, едно малко и прекрасно момиченце. Тъмнокоса, закръглена и мила… Как се свиваше горната й устна, щом се усмихнеше… А тя често се усмихваше. Беше въплъщение на добротата. Нищо не искаше за себе си, освен ако не го пожелаех аз. Дали не я обичах, защото отраснахме заедно? Или защото когато от злоба и завист ме окова във веригите на жреческата длъжност, Гай Марий все пак ме дари с нещо, което никога повече няма да получа?“
Цезар изведнъж се надигна и силно плесна Сервилия по задника.
— Време е да си вървиш — подкани я той. — Хайде, Сервилия, ставай! Тръгвай си!
Тя побърза да си тръгне, без да възрази. Нещо в погледа му й вдъхваше същия страх, който тя самата внушаваше на Брут. Щом любовницата му излезе и затвори вратата, Цезар се просна по очи, зарови лице във възглавницата и горко зарида. Не беше плакал така от деня, в който Цинила почина.