Теренция внезапно се сепна: Цезар нареждаше на двете момиченца да си лягат.
— Утре ще ставате рано, затова трябва да си лягате. — Той кимна на застаналия встрани Евтих. — Ще изпратиш дамите до дома им и ще се увериш, че прислугата е поела грижа за тях.
Двете си тръгнаха. Пъргавата Юния крачеше бодро на няколко крачки пред пухкавата Квинктилия. Аврелия си помисли, че детето трябва да бъде подложено на диета. Но когато преди няколко месеца даде разпореждания, Цезар се ядоса и веднага отмени заповедта.
— Остави я на мира, майко. Нито ти си Квинктилия, нито тя е Аврелия. Ако на детето му се хапва, нека си хапва. На нея така й харесва! Никой годеник не я чака пред вратата, а аз ще се радвам, ако не се оплаква от задълженията си на весталка.
— Но тя ще умре някой ден от преяждане!
— Така ще й е писано. Ако Квинктилия сама реши да гладува, тогава и аз ще се съглася.
Как можеше да се излезе наглава с подобен човек? Аврелия си замълча.
— Не се и съмнявам — рече тя с известна ирония, — че на мястото на Лициния ще избереш малката Минуция.
Цезар учудено вдигна вежди.
— Кое те кара да мислиш така?
— Изглежда, изпитваш слабост към дебелите деца.
Но забележката на Аврелия не доведе до желания ефект. Цезар се засмя.
— Аз изпитвам слабост изобщо към децата, майко. Високи, ниски, слаби, дебели… Какво значение? Но тъй като засегна темата, радвам се да съобщя, че набирането на кандидатки вече приключи. Разполагам с пет желаещи, при това все подходящи деца: хем с потекло, хем с тлъсти зестри.
— Пет? — смая се Аврелия. — А пък аз си мислех, че са само три.
— Дали е позволено да чуем имената им? — полюбопитства Фабия.
— Не виждам защо да не е. Изборът е мой, но аз не съм жена и не общувам толкова често с жени, че да съм запознат с проблемите около едно или друго семейство. Две от кандидатките все пак не представляват интерес; не мисля, че са подходящи. И една от тях е именно Минуция — добави с известно злорадство Цезар.
— Кои са тогава възможните кандидатки?
— Едната е Октавия, от онези Октавии, дето мъжете се кръщават най-често Гней.
— Това трябва да е внучката на консула, който загина в крепостта на Яникулум, докато Марий и Цина обсаждаха Рим.
— Да, някой може ли да каже нещо повече за нея?
Никой нищо не знаеше. Затова Цезар предложи втората възможност: Постумия.
Аврелия смръщи вежди, Фабия и Теренция — също.
— А? Че какво не й харесвате на Постумия?
— Тя е от патрицианско семейство — отговори Теренция, — но нали не се лъжа, като мисля, че е наследница на Албините — онези, които за последен път бяха консули преди половин век?
— Именно.
— И наскоро е навършила осем години?
— Да.
— Тогава не я вземай. В техния дом са пристрастени към чашката! Така и не мога да си обясня каква е тази майка, но истината е, че в семейството позволяват дори на малките деца да пият неразредено вино. Момичето вече на няколко пъти се е напивало до смърт.
— Богове!
— И така, татко, кой остана? — усмихна се Юлия.
— Корнелия Мерула, правнучка на някогашния Фламен Диалис Луций Корнелий Мерула — отговори тържествено той.
Всички го изгледаха с известен укор.
— Знаех си, че си правиш шега с нас — обади се Юлия. — Сигурна бях!
— Така ли?
— Има ли смисъл да търсиш повече?
— Прекрасно! — сияеше от радост Аврелия. — В семейството още командва прабабата, затова всяко ново поколение е възпитавано в силно религиозен дух. Корнелия Мерула ще дойде с желание при нас и ще представлява повод за гордост в колегията.
— И аз така мисля, майко — съгласи се Цезар.
В този миг Юлия се надигна от стола си.
— Благодаря за гостоприемството, върховни понтифексе, но се налага да ме извините.