— Да не би да чакаш Брут?
Тя се изчерви от смущение.
— Не и по това време на деня, татко!
— Юлия — напомни Аврелия, след като внучката й се оттегли — ще навърши четиринайсет само след пет дни.
— Перли — сети се изведнъж Цезар. — На четиринайсет момичетата могат да носят перли, нали, майко?
— Стига да са малки.
Той я погледна някак гузно.
— То големи няма откъде да се намерят. — Въздъхна и стана. — Дами, много благодаря за вашата компания. Не се чувствайте задължени да ни напускате, но аз самият имам работа да върша.
— Така значи! Корнелия Мерула! — повтори Теренция, когато Цезар си отиде.
Цезар се облегна на стената в коридора и се засмя. Колко малък беше светът! Дали беше за добро или за лошо? Ако не друго, гостенките поне бяха симпатични, нищо че майка му ставаше донякъде заядлива, а Теренция открай време е била труден характер. Все пак не му се налагаше да се среща често с тях. Пък и беше доста по-забавно да подготви следващия ход за шумното сваляне от длъжност на Метел Непот.
И все пак, когато Цезар свика народното събрание на четвъртия ден от януари, той не знаеше, че благодарение на Бибул и Катон същото това събрание ще доведе до нечие още по-шумно сваляне от длъжност — неговото собствено.
Рано призори, когато Цезар се яви на Форума, придружен от ликторите си, вече беше ясно, че Кладенецът на комициите няма да побере присъстващите. Затова той се запъти право към храма на Кастор и Полукс и даде нужните разпореждания на държавните роби, които чакаха наблизо.
Мнозина смятаха храма на Кастор за най-внушителното светилище на Форума, защото беше възстановяван сравнително скоро — само преди шейсет години — благодарение на усилията на върховния понтифекс Луций Цецилий Метел Далматик, който имаше вкус към импозантното. Храмът беше достатъчно просторен, за да побере пълния състав на Сената, подът на единственото вътрешно помещение се издигаше на седем-осем метра над равнището на терена, а в самата зала не се намираха излишни украси или предмети, които да притесняват присъстващите. Пред по-стария храм беше стоял каменен трибунал, но когато Далматик се зае с ремонта, той го събори и събра всичко в една-единствена конструкция. За целта разкри пред колонадата на храма каменна площадка, широка кажи-речи колкото тази на рострата и издигната на три метра от нивото площада. Далматик се беше сетил да внесе една новост: вместо величествените стълби да свързват като с обща рампа площада с входа на храма, те започваха едва от въпросната площадка, а до нея се стигаше по две странични стълбички. По този начин площадката играеше ролята на трибуна, а пространството пред храма на Кастор се използваше често при гласуване. Народът просто се нареждаше на площада и следеше какво се говори на площадката.
Самият храм беше обграден от каменни колони с жлебове, боядисани в червено и завършващи с капители в йонийски стил, оцветени в наситено синьо и с позлатени краища на волутите. Метел Далматик не беше сметнал за нужно да огражда камерата на храма със стени: погледът спокойно минаваше между колоните, както беше волна природата на двамата обожествени близнаци.
Докато Цезар изчакваше робите да пренесат тежката пейка за народните трибуни на площадка, някой го дръпна за ръката.
— Един съвет — подшушна му Публий Клодий. — Предстоят грозни сцени.
Цезар вече беше забелязал, че между множеството граждани се забелязваха физиономии, които не му беше трудно да определи: на площада бяха дошли мнозина от бабаитите на Рим, бивши гладиатори, които след освобождаването си от служба в школите в Капуа, си изкарваха хляба, като поемаха поръчки да преследват длъжниците, или най-малкото служеха като лична охрана.
— Това не са мои хора — обясни Клодий.
— Чии тогава?
— Не знам със сигурност, защото момчетата няма сами да се издадат. Но под тогите им се забелязват подозрителни изпъкналости: най-вероятно носят тояги. Ако бях на твое място, Цезаре, веднага щях да повикам градската милиция. Не давай ход на заседанието, преди да си сигурен в охраната.
— Много ти благодаря, Публий Клодий — рече му Цезар и се обърна към главния ликтор.
Скоро след това се появиха и двамата нови консули, фасциите се носеха от ликторите на Силан, докато охраната на Мурена го съпровождаше с голи ръце. Никой от консулите не беше доволен. Вече второ заседание на народното събрание се свикваше не от тях, а от претор. Цезар си беше присвоил пръв правото да ръководи политиката, което представляваше обида за консулите. При първото заседание на Нова година Силан дори не бе могъл да се обърне към народа, нищо че на практика го управляваше в този момент. Дори Цицерон се беше справил по-добре! Засегнати и унизени, двамата консули демонстративно застанаха възможно най-далеч от Цезар, нищо че слугите им наместиха куриатните им кресла точно до това на Цезар и — още по-неприятно — близо до пейката на народните трибуни.