— Просто им казах да си вървят по домовете и да си гледат работата. Да не би да искат да ги обвинят в измяна? В липса на контрол? За какви се вземат, та се събират в такова заплашително множество само защото един претор бил наказан за провинения? Казах на народа, че Рим се управлява добре и че всичко ще се нареди, както те го искат, ако проявят нужното търпение.
— Това последното си е чиста заплаха! — прошепна Бибул на Ахенобарб.
— Гай Юлий Цезар — съобщи официално Силан, — можеш да сложиш отново сенаторската си тога и да възобновиш дейността си на градски претор. На Сената е ясно, че си действал изключително според закона, че си го сторил и преди два дни, по време на заседанието на народното събрание, когато предвидливо си разпоредил свикването на милицията. Съдебно дело заради събитията от онзи ден няма да се провежда.
Не се намери глас, който да възрази срещу последното решение.
— Какво ви казвах? — говореше Метел Сципион на Бибул, щом заседанието беше разпуснато. — Пак ни надхитри! Единственото, което сторихме, бе да похарчим луди пари заради тия бивши гладиатори!
Изведнъж дотича Катон, чийто външен вид не подсказваше нищо добро.
— Какво има? Какво се е случило?
— Какво се е случило с теб? — заинтересува се Метел Сципион.
— Бях зле — лаконично отговори той, но за приятелите му това означаваше, че е прекарал дълга нощ в компанията на Атенодор Кордилион и каната с вино.
— Цезар пак ни изигра — съобщи Сципион. — Отпрати хората по къщите им и Силан го върна на длъжност. Няма да има процес в съда на Бибул.
Катон изкрещя от мъка и сенаторите, които още бяха наблизо, стреснато се огледаха. Той отиде до една от близките колони и започна да я удря с пестници, докато двамата му съмишленици не го издърпаха насила.
— Няма да се откажа, няма да се откажа, няма да се откажа — зарече се Катон, докато го водеха нагоре по Клив Палатин и минаваха през покритата с мъх Порта Мугония. — Ако трябва, ще умра, но ще го съсипя!
— Той е като птицата феникс — отсъди Ахенобарб, — колкото пъти подпалим погребалната му клада, той пак възкръсва от пепелта.
— Един ден няма да успее да възкръсне. И аз като Катон няма да се уморя, докато не унищожа кариерата му — закле се Бибул.
— Знаеш ли — рече замислено Метел Сципион, докато наблюдаваше подутата ръка на Катон и разраненото му лице, — ти май вече носиш повече белези от борбата си срещу Цезар, отколкото от войната срещу Спартак.
— А ти, Сципионе — ядосано му отвърна Гай Пизон, — май плачеш за бой!
Януари почти беше отминал, когато най-после дойдоха новини от север. Още в началото на декември Катилина бил поел на поход през Апенините, но установил, че Метел Целер и Марций Рекс са пресекли пътя му към Адриатическо море. Нямаше как да избяга от Италия, налагаше се да влезе в бой с врага… Или да се предаде. Последният избор беше немислим, затова Катилина заложи всичко на едно-единствено генерално сражение в тясна долина недалеч от града Пистория. Не беше обаче Гай Антоний Хибрида, който излезе да премери сили с него: честта се падна на опитния боец Марк Петрей. Хибрида просто се сети колко много го боли кракът и се прибра в палатката на главнокомандващия. Войската на Катилина отчаяно се съпротивляваше, над три хиляди души предпочетоха смъртта пред позора. Както стори и самият Катилина, който загина прегърнал сребърния орел, принадлежал навремето на Гай-Мариевите легиони. Хората разправяха, че когато след сражението открили трупа му на бойното поле, той бил все така надменно усмихнат, както по времето, когато се разправяше с Катул или Цицерон в Сената.
Повече оправдания за извънредното положение нямаше: Сенатус Консултум Ултимум най-сетне беше премахнат. Дори Цицерон не събра достатъчно смелост да настоява указът да остане в сила, докато бъдат заловени и наказани и последните заговорници. Някои от преторите бяха изпратени да се справят с последните огнища на съпротива, включително Бибул, на когото се падна областта на пелигните в планинските части на Самний, и Квинт Цицерон, който се озова между чукарите на Брутий.
През февруари започнаха и съдебните процеси. Този път не се очакваха екзекуции, нито щяха да се пращат виновниците в далечно изгнание; сенатът имаше намерение да действа по различен начин и за целта сформира специален съд.
Бившият едил Луций Новий Нигер беше назначен за председател на специалния съд — не за друго, а защото нямаше желаещи за поста; преторите, които се намираха в града, с радост се позоваха на тежките си задължения, включително Цезар и Филип. Това, че Новий Нигер сам настояваше да бъде посочен за съдия, отговаряше и на обстоятелствата, и на неговата природа. Новий Нигер беше едно раздразнително човече с амбиции, далеч надхвърлящи способностите му, затова си рече, че службата със сигурност ще му отвори пътя към консулската длъжност. Когато издаде своите предварителни разпоредби, те бяха твърде обещаващи: нямало да остане гражданин, заподозрян, но неразследван, нямало да има протекции за никого, никой да не се надявал да откупи вината си с пари, съдебните заседатели щели да бъдат чисти и неопетнени. Едва последният му акт събуди подозрения, при това сериозни: Новий Нигер обеща да заплати два таланта злато на всеки информатор, чиито свидетелства доведат до доказването на нечия вина — парите естествено щели да дойдат от заплатената от осъдения глоба и от конфискуваното му имущество. Лошото бе, че за повечето римски граждани това силно напомняше проскрибциите на покойния Сула. Затова, когато председателят на новосформирания съд, отвори врати за тъжители и свидетели, той вече си беше създал лоша репутация сред посетителите на Форума.