Последваха виковете и стоновете на Ветий. Фабий имаше много високо мнение за Цезар още от времето, когато беше служил при него в качеството му на едил и на съдия в съда, занимаващ се с убийствата. Мислеше си, че познава началника си, но този ден Цезар се прояви в съвсем различна светлина и Фабий имаше всички мотиви да налага здраво.
Докато Ветий си получаваше заслуженото, Цезар слезе от трибунала и се запъти към тълпата — там, където стояха и наблюдаваха представителите на по-скромните обществени слоеве. Докосна по рамото двайсетте души, които носеха най-опърпаните тоги, и ги отведе отново при дървената конструкция на трибунала.
Физическото наказание свърши; Ветий буквално подскачаше заради болките в краката си и жално подсмърчаше заради преживяното унижение. Доста от зрителите го познаваха лично, а вместо да го защитят, радостно бяха окуражавали Фабий.
— Разбирам, че Луций Ветий колекционира хубави мебели! — обяви Цезар. — Боят с пръчки сравнително бързо се забравя, а за Луций Ветий ще е най-добре дълго да си спомня днешния ден! Ето защо заповядвам част от неговата собственост да бъде конфискувана. Онези двайсет квирити, които докоснах по рамото, ще придружат Луций Ветий до дома му и ще си изберат мебели от неговите. Нищо друго да не бъде докоснато с пръст: нито роби, нито прибори, нито произведения на изкуството. Ликтори, придружете този човек до дома му и се погрижете заповедта ми да бъде изпълнена.
Ревящият от мъка и болка Ветий напусна площада, последван от двайсетте доволни граждани, които вече се пазаряха кой какво ще вземе. Някой предпочиташе легло, друг — маса, трети — стол, а може би писалищна маса?
Един от двайсетте се сети да попита нещо и се обърна към Цезар:
— Можем ли да вземем дюшека с леглото?
— Легло без дюшек не върши работа! — засмя се Цезар. — Дюшекът върви с леглото, както и възглавниците вървят с кушетката за ядене. Но да не сте пипнали чаршафите и покривките, разбрано ли е?
Той най-сетне тръгна към дома си, защото имаше да се погрижи и за личните си нужди: денят се бе оказал изпълнен със събития, а той имаше уговорка със Сервилия.
Сервилия беше изпаднала в екстаз и се оказа доста изморително изживяване. Хищно и жадно смучеше и целуваше, раздаваше се и искаше от него също да се раздаде, а накрая, след като беше изстискала всички жизнени сокове от тялото му, поиска още.
Това все пак беше най-добрият начин, разсъждаваше Цезар, докато се унасяше, да се отърсиш от напрежението, което подобни дни неизменно донасяха.
Но макар да бе временно задоволена, Сервилия нямаше намерение да го остави на мира. Понеже не можеше да го оскубе за космите по слабините — той такива просто нямаше, — наложи се да го ощипе по най-уязвимата част от тялото му.
— А, събуди ли се!
— Ти си една варварка, Сервилия!
— Искам да поговорим.
— А аз искам да поспя.
— По-късно, по-късно!
Цезар въздъхна и се извъртя на една страна.
— Слушам те.
— Мисля, че ги накара да отстъпят — каза Сервилия, но добави: — Поне на първо време.
— Точно така: на първо време. Те никога няма да се откажат окончателно.
— Ще се откажат, ако и ти зачетеш тяхното достойнство.
— Защо да го правя? Те дори не могат да проумеят смисъла на тази дума. Ако искат да запазят достойнството си, нека стоят по-далеч от мен. — Цезар изсумтя в знак на презрение и досада. — Всичко е свързано. Колкото повече остарявам, толкова по-бързо трябва да действам. Освен това вече по-трудно сдържам нервите си.
— Досещам се. Не можеш ли да се овладееш?
— Не съм сигурен, че искам да се владея. Майка ми винаги е твърдяла, че това е най-голямата ми слабост. Тя винаги е била безжалостен критик и привърженик на строгата дисциплина. Преди да замина на изток, се залъгвах, че съм надвил своите слабости, но тогава още не познавах Бибул и Катон. Истината е, че с Бибул се засякох още в Азия, но докато беше сам, лесно го поставях на мястото му. Откакто действа заедно с Катон, е станал хиляда пъти по-нетърпим.
— Катон заслужава да го убият.
— И да остана без противници? Скъпа моя Сервилия, аз не желая смъртта нито на Катон, нито на Бибул! Колкото повече противници има човек, толкова по-добре се научава как да разрешава проблемите. На мен ми харесва да имам противници. Не, това, което ме тревожи, е залегнало в мен самия. Тревожа се от избухливия си характер.