— Не, но съм чул, че Катул — той се бил пооправил и скоро ще започне пак да досажда в Сената и на Форума — организирал кампания да се удължат пълномощията на всички досегашни управители. С други думи, тазгодишните претори да не получат управлението на нито една провинция.
— Аха, разбирам! — Цезар се замисли. — Да, трябваше да предвидя подобен ход.
— Номерът би могъл да мине.
— Би могъл, но няма. Сред преторите има поне неколцина, които няма да позволят да им отнемат това, което им се полага. Филип може да е мързелив епикуреец, но си знае цената. За мен да не говорим.
— Просто исках да те предупредя.
— Благодаря.
— Но това в никакъв случай не намалява затрудненията ти, Цезаре. Не виждам как ще започнеш да изплащаш дълговете си дори да получиш провинция.
— А аз виждам. Късметът ми ще ме спаси, Марк — увери го Цезар. — Избрал съм си Далечна Испания, защото навремето служих като квестор там и я познавам добре. Лузитаните и калаиците са всичко, от което имам нужда! Децим Брут Калаик — колко лесно започнаха да раздават тези безсмислени прозвища — едва се докосна до периферията на Северозападна Иберия. А именно от Северозападна Иберия, ти това го знаеш, нали и ти си бил в Испания, идва златото. Саламантика вече беше разграбена, но места като Бриганций дори не са виждали римски войник. Е, могат да са сигурни, че мен ще ме видят!
— Значи ще заложиш всичко на късмета си при жребия. — Крас поклати глава. — Що за странна птица си ти, Цезаре! Аз не вярвам в късмета. Цял живот нито веднъж не съм поднесъл жертва на Фортуна. Човек сам изработва късмета си.
— Съгласен съм. И все пак съм убеден, че Фортуна има свои любимци сред римските мъже. Тя обичаше Сула, обича и мен. Някои хора, Марк, са получили късмета си от боговете, независимо че и сами са се погрижили за себе си. Но никой не може да се мери с късмета на Цезар.
— Този късмет може би включва и Сервилия?
— Изненадах ли те?
— Ти ми беше намекнал нещо в този смисъл. Играеш си с огъня.
— Ех, Красе, тя е чудесна в леглото!
— Пфу! — изсумтя Крас и изгледа Цезар отвисоко. — То какво ли друго да очакваме от човек, който публично разговаря с бойния си таран. Но като се замисля, ще можеш да си разиграваш тарана на спокойствие идните няколко месеца. Бибул, Катон, Гай Пизон и Катул ще си ближат още дълго време раните.
— Това го каза и Сервилия.
Публий Ватиний беше марс от Алба Фуценция. Дядо му беше скромен човек и бе направил мъдрия избор да напусне земите на марсите още преди да избухне Съюзническата война. Това означаваше, че синът му, тогава младеж, не беше принуден да вдигне оръжие срещу римляните, а след края на войната можеше да подаде молба при чуждестранния претор за получаване на римско гражданство. Дядото почина, а синът му се прибра в Алба Фуценция, където трудно можеше да се радва на големи плодове от своето гражданство. Тогава обаче на власт дойде диктаторът Сула, който щедро размести гражданите от италийски произход из трийсет и петте римски триби и така им осигури реални граждански права. Ватиний Старши беше вписан в триба Сергия, една от най-древните.
Семейните дела процъфтяха. Това, което навремето беше скромна търговийка, се разрасна в едро земевладение, защото земите на Карсите около Фуцинското езеро бяха плодородни, а Рим беше достъпен заради Валериевия път и осигуряваше добър пазар за плодовете, зеленчуците и агнетата, които Ватиниите отглеждаха в имението си. Най-после Ватиний Старши се залови с лозарство и пое оправдания риск да вложи сериозни пари в закупуването и разсаждането на качествени сортове бяло грозде. Докато Публий Ватиний Младши навърши двайсет години, земите на баща му струваха милиони сестерции, а семейният поминък се ограничаваше единствено в производството на превъзходно бяло вино.
Публий Ватиний беше единствено дете, при това Фортуна никак не го жалеше. Като дете бе станал жертва на така наречената лятна болест, от която мускулите на прасците му буквално се стопиха и той можеше да върви единствено с прибрани колене. После пък се появиха отоци по врата му, които често се възпаляваха, пукаха и оставяха жестоки белези. Публий Ватиний не беше радост за окото. Но това, което му беше отнето като физика, му беше възвърнато двойно като душа и интелект. Ватиний беше жизнерадостен, весел и добродушен — човек, за когото отрицателните емоции са почти непознати. Умът му пък беше толкова остър, че от малък усети предимството от болестта си и вместо да крие своите физически недъзи, открито ги показваше и сам даваше тон на околните да му се присмиват заради тях.