В този миг на вратата се показа Аврелия.
— Когато имаш време, Цезаре, би ли дошъл да поговорим?
Крас се надигна.
— Аз ще тръгвам, трябва да се видя с едни хора. Като заговорихме за къщи — подхвана той друга тема, докато Цезар го изпращаше към изхода, — трябва да призная, че Държавният дом е най-хубавият адрес в Рим. Където и да отиваш, откъдето и да идваш, минаваш оттук, а пък вътре винаги има едно приятелско лице и чашка хубаво вино.
— Можеш спокойно да си позволиш хубавото вино и у вас, скръндза!
— Знаеш ли, вече остарявам — оплака се Крас. — Ти на колко си? На трийсет и седем?
— Тази година ще навърша трийсет и осем.
— Бррр! А аз — петдесет и четири. — Крас тъжно въздъхна. — Искаше ми се да взема участие във война, преди да се оттегля окончателно от политиката! Нещо, което да съперничи на Помпеевите подвизи.
— Според неговите думи вече нямало какво да се завладява.
— Ами партите?
— Или Дакия, Бойохемум и земите край Данубий?
— Ти натам ли ще се насочиш?
— Общо взето, това обмислям.
— Партите за мен — подчерта Крас. — Там златото е повече, отколкото на север.
— Всеки народ цени златото, Марк — възрази Цезар, — затова и от всеки народ има какво да се вземе.
— На теб ти трябва, за да изплатиш дълговете си.
— Да, ще ги изплатя. Но златото не е голямата примамка за такива като мен. В това отношение и Помпей е усвоил правилното мислене. Златото ще дойде от само себе си: по-важното е докъде е разпрострял властта си Рим.
Крас му махна с ръка за довиждане и пое към Палатинския хълм.
Нямаше полза от това да отбягваш Аврелия, когато иска да говори с теб. Цезар се насочи към нейните покои. Още отдалеч се усещаше присъствието й: старите мебели и украси бяха разчистени и на тяхно място стояха дървени кутии, свитъци в кожени калъфи, кошчета за книги, а в ъгъла, за всеки случай — предачен стан. Старите субурански сметки вече не вълнуваха Аврелия: беше се захванала да помага на весталките в борбата им с архивите.
— Какво има, майко? — попита Цезар от вратата на стаята й.
— Става дума за нашата нова девица — отговори тя и посочи един стол.
Той седна и я погледна с интерес.
— Корнелия Мерула?
— Същата.
— Тя е само на седем, майко. Наистина ли създава грижи? Освен ако се е оказала палава, но се съмнявам.
— Сдобили сме се с един нов Катон, само че в женски образ.
— Така ли?
— Фабия не може да се справи с нея, нито пък останалите. Юния и Квинктилия я ненавиждат и вече са започнали да я щипят и скубят.
— Ако обичаш, доведи веднага Фабия и Корнелия Мерула в кабинета ми.
Само след минута Аврелия въведе при Цезар главната весталка и най-младата й посестрима. Таблиният на Цезар представляваше коректно подредена и доста импозантна с мебелировката си стая, оцветена в червено и лилаво.
Корнелия Мерула наистина напомняше на Катон или поне на онова малко момче, което Цезар беше видял преди много години застанало на терасата в дома на Марк Ливий Друз по време на едно посещение у Сула — в някогашния дом на Ахенобарбите. Едно слабо, грозновато момченце, което няма с кого да си говори и на което Цезар беше махнал от съчувствие. Корнелия също беше слаба и грозновата, и тя беше с бледа кожа, светли коси и сиви очи като Катон. И което бе по-интересно, и тя като Катон стоеше леко разкрачена, сякаш пази равновесие, със свити юмруци и предизвикателен поглед, все едно се готви да се бие.
— Майко, Фабия, седнете — подкани ги върховният понтифекс и протегна ръка към момичето. — Ти можеш да застанеш тук — посочи мястото пред писалището си. — А сега ще обясниш ли какъв е проблемът, главна весталко?
— Доста сериозен, изглежда! — оплака се Фабия. — Тънели сме в разкош, имали сме много свободно време, повече сме се интересували от завещанията, отколкото от Веста, нямали сме право да пием вода, ако не е донесена от кладенеца на Ютурна, не сме приготвяли правилно жертвените хлебчета, не сме мелели правилно дреболиите на октомврийския кон… И какво ли още не!
— А ти как знаеш как трябва да се мелят дреболиите на октомврийския кон, черна птичке? — попита Цезар детето. Нарочно я наричаше така, защото името Мерула означаваше „кос“. — Та ти откога живееш в атрия на весталките, та да знаеш какво представляват дреболиите на октомврийския кон? — Едва се сдържаше да не се засмее.