— Ръцете ми силни ли са?
— Да — промълви момичето.
— И са много по-големи от твоите.
— Да.
— Усещаш ли аз да треперя или да се потя?
— Не, господарю.
— Нямам какво повече да ти кажа. Твоята съдба е в ръцете ми, отсега нататък аз съм твой баща. Ще се грижа за теб, както един баща трябва да се грижи. Това искат от мен и Великият бог, и Веста. Но най-важната причина да се грижа за теб, момиченце, си самата ти. Никой няма да те удря, никой няма да те заключва по шкафове и килери, никой няма да те праща в леглото без вечеря. Това не означава, че в дома на весталките ще ти е позволено да се държиш, както си пожелаеш, но просто наказанията тук се налагат след сериозна оценка на провинението. Ако счупиш нещо, ще го оправиш, ако изцапаш нещо, ще го изчистиш. Но има едно провинение, заради което заслужаваш само едно, а то е да те върнем обратно у дома, задето си неподходяща за весталка. Това провинение е ти да държиш сметка на по-висшестоящите. Не ти е дадено на теб да определяш какво да пият весталките, откъде да си носят водата или от коя страна да държат чашата. Не е твоя работа да определяш какви са истинските весталски традиции. Нашето поведение се подчинява на правила, които се менят с времето. Нещата не са такива, каквито са били по времето на царете. Подобно на всяко нещо на света и традициите се менят. Затова ще престанеш с критиките и ще се отучиш да съдиш околните. Разбираш ли ме?
— Да, господарю.
Той пусна ръцете й и се дръпна назад. Досега не си беше позволявал подобна близост с весталка.
— Можеш да си вървиш, Корнелия, но изчакай малко отвън. Искам да поговоря с Фабия.
— Благодаря ти, върховни понтифексе — радостно изрече Фабия.
— Няма защо, главна весталке, просто ще отделяш повече време на тези проблеми. Мисля, че ще е разумно да участвам по-активно в образованието на трите момичета. Веднъж на всеки осем дни ще провеждам с тях уроци — от един часа след изгрев до пладне. Нека бъде третият ден от осемдневката.
Разговорът очевидно привършваше. Фабия се изправи, направи малък поклон и се оттегли.
— Ти се справи изключително добре, Цезаре — похвали го Аврелия.
— Горкото дете!
— Много е бита.
— Що ли за ужасна твар е прабаба й?
— Някои хора просто доживяват неуместно дълбока старост, Цезаре. Надявам се да не съм от тях.
— Важното е дали успях да прогоня духа на Катон?
— Мисля, че да. И ще бъде добре да я наставляваш и занапред. Това е чудесна идея. Нито Фабия, нито Арунция или Попилия са особено интелигентни, а аз нямам право да се меся в делата им. Аз съм жена, не съм глава на семейството.
— Колко странно, майко, как в това голямо семейство няма нито един мъж, за когото аз да бъда глава на семейството!
Аврелия се усмихна и стана.
— За това мога само да се радвам, синко. Виж какво стана с бедния ти братовчед Марий. Жените под твоя власт са щастливи, задето имат закрилата ти. Ако ти се бе родил син, щеше да линее под твоята сянка. Защото величието на един отнема величието на много други в рода, Цезаре. Ти щеше да искаш от сина си да е като теб, а това би го отчаяло.
Клодиевият кръг се беше събрал в голямата и красива къща, която парите на Фулвия бяха позволили на Клодий да си купи. Точно в съседство с дома му се издигаше и луксозната инсула, в която беше вложил зестрата на жена си. Присъстваха всички по-важни членове на кръга: двете Клодии, Фулвия, Помпея Сула, Семпрония Тудитан, Пала, Децим Брут (син на Семпрония), Курион, младият Попликола (син на Пала), Клодий и опечаленият Марк Антоний.
— Ще ми се да бях на мястото на Цицерон — обясняваше той на околните. — Така изобщо нямаше да има нужда да се женя.
— Позволи ми да не разбера смисъла на думите ти, Антоний — усмихна се Курион. — Цицерон е женен, при това за доста ужасна жена.
— Да, но той е достатъчно известен и само да осигури нечия защита, може да получи пет милиона „на заем“ — подчерта Антоний. — Ако аз можех така да спасявам хората от съд, щях да си получа петте милиона и не би се налагало да се женя.
— Охо! — обади се Клодий. — Коя е щастливката, Антоний?
— Вуйчо Луций — той играе ролята на патерфамилиас, защото чичо Хибрида отказва да се занимава с нас — не ще и да чуе за дълговете ми. Наследството на втория ми баща е в окаяно състояние, а от това на родния ми баща не е останало нищо. Затова трябва да се оженя за някакво селско момиче, вонящо на тор.