Всички трябваше да се настроят предварително за тържествените тайнства, тоест — да се нахранят, да се напият и наприказват, за да се съсредоточат само върху ритуалите. Никой за никъде не бързаше, всяка дама използваше случая да се срещне с тази или онази позната, а близките приятелки клюкарстваха на воля.
При пришиването на Бона Дея не участваха живи змии; но инструментът, който най-силно й въздействаше, бяха змиевидни бичове — зловещ уред, който завършваше с пипала като на медуза и се плъзгаше по женската кожа като истинско влечуго. Но самобичуването се отлагаше за по-късно, след като запалеха свещите на олтара на богинята и гостенките изпиеха достатъчно вино, за да превъзмогнат болката и подсилят усещането за емоционален екстаз. Бона Дея беше безмилостна господарка.
Аврелия настояваше да прави компания на Фабия на вратата и да посреща гостенките. Беше щастлива, че Клодиевият кръг пристигна последен. Ами как иначе! Пала и Семпрония навярно са прекарвали часове, докато измажат тоновете грим по лицата си — е, компенсирали са с оскъдното облекло, което едва криеше мършавите им фигури. Двете Клодии, трябваше да се отбележи, представляваха възхитителна гледка; красиви роби, подходящи бижута (при това не много на брой), само тук-таме малко черно над очите и червило на устните. Фулвия както винаги следваше собствените си закони, беше се облякла в огненочервено и буквално се губеше под огромните гердани от тъмни перли; макар да беше майка на двегодишен син, беше запазила превъзходната си фигура.
— Да, да, можеш да вървиш! — позволи свекървата на снахата, когато Помпея и Фулвия се разцелуваха на вратата, и горчиво се усмихна на себе си, след като Цезаровата лекомислена съпруга хвана под ръка любимата си гостенка и за миг забрави, че играе ролята на домакиня.
Аврелия пресметна, че всички поканени са дошли, и нямаше смисъл повече да стои в преддверието. Но непрекъснато се притесняваше, че нещо не е в ред. Постоянно обикаляше из къщата, обхождаше с поглед стаите, броеше слугите, преценяваше количествата храна по масите, запаметяваше лицата на гостенките и къде са се разположили. Дори насред подобна суматоха мисълта й работеше както обикновено и тя мислено наместваше всички топчета на сметалото. Ала сметката не излизаше. Някой липсваше. Някой определено липсваше, но кой?
Две музикантки минаха покрай нея. Намираха се в почивка и я използваха на свой ред да похапнат. Бяха навили гайдите около ръката си и можеха свободно да се справят с млякото и сладките.
— Хриза — обясняваше по-високата, — това е най-добрата Бона Дея, на която съм присъствала.
— Аха! — съгласи се другата с пълна уста. — Да можеха другите ни ангажименти да предлагат поне половината от това, а, Дорида?
Дорида! Дорида! Ето кой липсваше, Дорида, личната прислужничка на Помпея! Аврелия я беше видяла преди час. Къде беше отишла? Какво беше намислила? Дали не носеше тайно от млякото на слугите в кухнята или може би тя самата беше прекалила с количествата и сега се въргаляше по ъглите.
Аврелия веднага тръгна да я търси, без да обръща внимание на поканите на гостенките да се присъедини към празненството. Беше надушила нещо и трябва да разбере докъде ще я отведе.
Дорида не беше в трапезарията, не беше и в градината, определено я нямаше в атрия или преддверието. Оставаше само приемната зала, иначе трябваше да се е оттеглила от тържеството.
Може би заради жълтото платнище, което Цезар бе прострял над перистила — и което представляваше новост — повечето гостенки бяха предпочели да се съберат в градината. Останалите бяха или в триклиния, или в атрия, откъдето се излизаше направо в перистила. Това означаваше, че приемната зала, обширна и трудна за осветяване заради непривичната си форма, беше почти пуста. Държавният дом беше доказал, че двеста гости и сто души прислуга не могат да го изпълнят.
Аха! Ето я нашата Дорида! Беше застанала на входната врата на дома на понтифекса и тъкмо въвеждаше някаква жена — музикантка. Но що за музикантка! Някакво неземно създание, навлечено със сърма от остров Кос, окичило около врата си безброй скъпоценности и сплела златистите си коси на гъсти плитки. Под лявата си мишница музикантката държеше превъзходна лира от черупка на костенурка, покрита с кехлибари и с кюлчета от чисто злато. Дали в Рим наистина се намираше музикантка, способна да си позволи подобни накити и толкова скъп инструмент? Със сигурност — не, иначе из целия град щеше да се носи славата й!
Нещо не беше наред и със самата Дорида. Момичето се държеше необичайно, криеше устата си с ръка и хвърляше многозначителни погледи на музикантката, все едно между двете съществуваше някаква изключителна тайна. С безшумни стъпки Аврелия се прилепи до стената и възползвайки се от сянката, бавно се приближи до двете жени на входа. Когато чу, че музикантката говори с мъжки глас, веднага се нахвърли върху нея.