В края на януари Пизон Фруги вече се канеше да отстъпи, когато в спора се включиха и цензорите. Двамата дадоха съгласие да се гласува нов закон, който да позволи осъждането на Клодий по обвинение в нов вид светотатство.
— Това е фарс — протестира Пизон Фруги, — но римските души винаги са се умилявали пред фарсовете, затова навярно така е най-добре. Вие всички сте глупаци! Клодий ще се измъкне, а на това отгоре ще трябва да го признаем за невинен. Докато ако нещата продължат, както са си, той цял живот ще си носи позора.
Пизон Фруги беше опитен правист и пое грижата лично да изготви нужния законопроект, който от гледна точка на крайното наказание — доживотно изгнание и конфискация на имуществото — беше доста строг, но съдържаше любопитната клауза, че преторът, който председателства съда по делото, ще има правото лично да посочи заседателите. С други думи, ако преторът се окажеше приятел на Клодий, просто щеше да му уреди оправдателна присъда. Ако ли пък преторът държеше богохулникът да си получи заслуженото, нямаше спасение.
Добрите люде се оказаха пред трудна дилема. От една страна, те изобщо не искаха Клодий да бъде съден, защото в мига, в който той чуеше присъдата си, преторите щяха да си поделят провинциите; от друга страна, не искаха и Клодий да бъде признат за виновен, защото Катул искрено вярваше, че случилото се на Бона Дея стои встрани от държавните въпроси.
— Кредиторите на Цезар разтревожени ли са? — попита Катул.
— О, да — отговори Бибул. — Ако успеем да налагаме вето на съдебните процедури срещу Клодий, да речем, до началото на март, хората наистина ще решат, че жребият няма да се тегли изобщо. И тогава ще действат.
— Можем ли да издържим още месец?
— Определено.
На февруарските календи Децим Юний Силан се събуди от тревожните си сънища и повърна кръв. Вече няколко месеца държеше до леглото си малко бронзово звънче, но го използваше толкова рядко, че ако дръннеше, цялата къща се събуждаше.
— Така умря Сула — обясни Силан на Сервилия.
— Не, Силане — скара му се тя. — Болестта на Сула бе къде-къде по-ужасна. Ти ще се оправиш. Кой знае? Може би просто тялото ти се прочиства?
— Тялото ми се разпада. Изхвърлям кръв и през червата, скоро няма да ми остане и капчица. — Силан въздъхна и понечи да се усмихне. — Поне успях да стана консул и в рода ще остане една восъчна маска повече.
Може би все пак дългите години на съвместен живот си казаха своето: Сервилия се трогна и посегна към ръката му.
— Ти беше прекрасен консул, Силане.
— И аз така мисля. Годината не беше лесна, но я надживях. — Той стисна топлите й пръсти между своите. — Теб обаче не можах да надживея.
— Ти беше болен още преди да се оженим.
Силан се умълча, дългите му мигли се спуснаха като ветрила над изпитото му лице. „Колко е красив — мислеше си жена му — и колко го харесах при първата ни среща. Предстои ми за втори път да овдовея.“
— Брут тук ли е? — попита след известна пауза Силан и надигна уморено клепачи. — Бих желал да поговоря с него. — Когато Брут се появи на вратата, Силан се обърна към Сервилия и я отпрати. — Излез за малко, скъпа, събери момичетата и изчакай. Брут ще те повика.
Как ненавиждаше Сервилия да чака пред вратата! Но нямаше как, подчини се, а Силан изчака стъпките й да се отдалечат, преди да заговори.
— Седни, Бруте — на земята до леглото ми.
Брут го послуша. На светлината на маслената лампа черните му очи блестяха.
— За мен ли плачеш? — попита Силан.
— Да.
— Плачи за себе си, синко. Когато и аз си отида, с нея ще ти бъде още по-трудно.
— Не мисля, че това изобщо е възможно, татко — отговори Брут.
— Тя ще се омъжи за Цезар.
— О, да.
— Може би така ще е по-добре за нея. Той е най-коравият мъж, когото познавам.