— Тогава между двамата ще настъпи война.
— А Юлия? Как ще се оправите, ако те се оженят?
— Както сме се оправяли и досега — ще свикнем.
Силан сграбчи с ръка чаршафите, сякаш се давеше.
— Ех, Бруте, дойде и моят час! Толкова неща исках да ти кажа, но все отлагах. Нима не беше така с целия ми живот?
Брут не издържа и се разплака. Хукна към вратата и повика майка си и сестрите си. Силан успя да им се усмихне, затвори очи и умря.
Погребението, нищо че не беше за държавна сметка, беше доста внушително, ако не се броеше скандалната страна: любовникът на вдовицата ръководеше траурната церемония на съпруга и прочете погребалното слово от рострата, все едно никога през живота си не беше срещал съпругата на покойника, затова пък познаваше него по-добре от всеки друг.
— Кой реши Цезар да чете погребалното слово? — възмущаваше се Цицерон пред Катул.
— Кой, мислиш?
— Но не е работа на Сервилия да го решава!
— Че то кое не е работа на Сервилия?
— Жалко, че Силан няма синове.
— Мен ако ме питаш, по-добре, че няма.
Двамата се прибираха от гробницата на Силан, която се намираше южно от града, край Апиевия път.
— Катуле, какво ще правим със светотатството на Клодий?
— Какво мисли жена ти по въпроса?
— Объркана е. Мъжете изобщо не трябвало да се месят в тази история, но след като вече сме се захванали, Публий Клодий трябвало да бъде осъден. — Цицерон изведнъж спря. — Трябва да споделя с теб, Квинт Лутаций, че изпаднах в доста необичайна и неловка ситуация.
Катул също се спря.
— Ти? Защо?
— Теренция мисли, че имам любовни взаимоотношения с Клодия.
За секунда Катул просто го зяпна; но в следващия миг отметна глава и избухна в такъв невъздържан смях, че останалите опечалени извърнаха глави към тях. Двамата изглеждаха доста забавно с черните си траурни тоги: облечени, за да разговарят само със смъртта и вечността, те намираха случай да се смеят и възмущават над съвсем земни проблеми.
— Кое е толкова смешно? — попита донякъде заплашително Цицерон.
— Ти! Теренция! — задъхваше се Катул и бършеше сълзите от очите си. — Цицероне, тя не… ти… Клодия?
— Предполагам, знаеш, че Клодия ми прави мили очи от известно време насам — засегна се Цицерон.
— Въпросната дама — обясни Катул, като продължи да върви, — е по-недостъпна от стените на Нола. Защо мислиш, че Целер я търпи? Той поне знае как действа тя! Хо-хо, ха-ха, дай да примигнем, дай да се нацупим, дай да направим стареца на глупак, а след това се прибираме зад крепостната стена и спускаме решетката. Кажи на Теренция да не се държи като глупачка, Клодия най-вероятно се забавлява на твой гръб.
— Кажи й ти на Теренция…
— Благодаря, Цицероне, но няма да стане. Проблемът засяга само теб. На мен ми е достатъчно да слушам Хортензия, не желая да кръстосвам мечове с Теренция.
— И аз съм в такова положение — призна Цицерон. — Знаеш ли, Целер ми писа наскоро. Е, той често го прави, откакто го пратиха да управлява Италийска Галия!
— И какво, обвинява те, че си любовник на жена му?
— Не, не! Иска от мен да му помогна със земята, която Помпей смята да раздаде на войниците си. Ще е доста сложно.
— Ще стане още по-сложно, ако и ти също се захванеш за тази кауза, приятелю! — закани се Катул. — Мога отсега да ти кажа, че Помпей ще получи държавна земя само през трупа ми!
— Знаех си, че така ще реагираш.
— Тогава какво ми дърдориш глупости?
Цицерон протегна ръце в жест на безсилие.
— Аз не дърдоря глупости! Но нима Целер не знае какво говори цял Рим за Клодия и онзи млад поет, Катул?
— Е, тогава — успокои го Катул, — щом цял Рим говори за Клодия и някакъв си поет, значи никой не взема насериозно слуховете за връзката ти с нея? Защо просто не го кажеш на Теренция?
Цицерон изръмжа нещо вместо отговор и продължи към града.
Сервилия се държа коректно и изчака да минат няколко дни от смъртта на съпруга й, преди да прати вест на Цезар, че иска да говорят — по възможност в апартамента му на Вик Патриции.
Онзи Цезар, когото срещна в любовната квартира, сякаш беше друг човек. Дори промяната да не се дължеше на предчувствията му, че го очаква тежък разговор, мисълта за настоятелните кредитори беше достатъчна да го разтревожи. Надлъж и нашир по Клив Аргентарий — деловата улица на Рим — се говореше, че преторите от миналата година щели да си останат по домовете, което автоматически превръщаше Цезар от обещаващ платец в неплатежоспособен длъжник. Катул, Катон, Бибул и останалите добри люде в крайна сметка бяха намерили начин да попречат на преторите да заминат за провинциите, а Фуфий Кален се оказваше добър политик. Ако нещо можеше да усложни допълнително живота на Цезар, това беше икономическата ситуация; щом дори консерватор като Катон съзираше опасността от високите цени на житото, значи Рим го очакваха тежки години. Късметът, как така късметът изведнъж изоставяше Цезар? Или Фортуна просто го изпитваше?