Сервилия обаче не беше в настроение да обсъжда политическата му кариера; посрещна го облечена и доста въздържана, седна на стола и поиска чаша вино.
— Липсва ли ти Силан? — попита Цезар.
— Може би. — Тя завъртя чашата между ръцете си. — Знаеш ли нещо за смъртта, Цезаре?
— Знам само, че някой ден ще ме настигне. Не ме е грижа за нея, стига да дойде бързо. По-скоро бих паднал върху меча си, отколкото да изстрадам мъките на Силан.
— Някои гърци твърдят, че имало живот и след смъртта.
— Така е.
— Ти вярваш ли в това?
— Не и в смисъла, че го приемам за нещо реално. Смъртта е вечен сън, в това съм сигурен. Ние не можем да отлетим никъде, лишени от телата си, просто няма да сме същите. Но иначе нищо на този свят просто не изчезва, а около нашия свят съществуват други и там действат сили, които ние нито съзнаваме, нито бихме проумели. Нашите богове принадлежат към един такъв свят, а те са достатъчно близо, за да можем да сключваме с тях договори и обети. Но никога няма да станем част от техния свят, живи или мъртви. Но пък компенсираме. Без нас техният свят не би могъл да съществува. Ако не друго, гърците са разбрали това. А кой знае дали боговете също са вечни? Колко време една сила може да действа? Дали, когато старите сили угаснат, на тяхно място не се появяват нови? Какво става с една сила, щом вече я няма? Вечността е сън без сънища дори за боговете. В това вярвам аз.
— И все пак — рече Сервилия, — когато Силан умря, нещо излезе от стаята. Не го видях с очите си, не го чух с ушите си. Но то наистина премина покрай нас, Цезаре, и стаята опустя.
— Предполагам, че е било някоя идея.
— Идея?
— Не сме ли всички идеи?
— За нас самите или за околните?
— За нас и за околните, макар може би да става дума за различни идеи.
— Не знам. Знам само какво усетих. Това, което помагаше на Силан да живее, го напусна.
— Изпий си виното.
Сервилия пресуши чашата.
— Чувствам се много странно, но не и както когато бях дете и край мен умираха много хора. Не и както когато Помпей ми изпрати пепелта на Брут от Мутина.
— Детството ти е било ужасно — обясни Цезар, стана и седна от нейната страна на масата. — Колкото до първия ти съпруг, нито си го обичала, нито си го чувствала близък. Той просто ти направи сина.
Тя вдигна лице, за да я целуне. За пръв път си даваше сметка какво точно представлява целувката на Цезар. До този момент винаги я беше очаквала с такова желание, че не можеше нито да я вкуси, нито да я прецени. Пълно преплитане на сетивата и духа, мислеше си Сервилия, докато обвиваше ръце около врата му. Кожата му беше твърда, дори груба, брулена от хиляди ветрове, носеше със себе си дъх на жертвен олтар, на пепел в угаснало огнище. „Може би — мислеше тя — това, което се опитвам да постигна, е свързано със силата, която живее постоянно в мен, а единственият начин, по който бих могла да го постигна, е когато съм до него, когато той е в мен, когато двамата не мислим за нищо друго, освен как да съществуваме един за друг…“
Двамата се умълчаха и сякаш за броени мигове потънаха в сладостна дрямка; а след това се озоваха отново на земята, наобиколени от крясъците на съседките, плача на бебетата, ругатните на мъжете, тропота на каруците по паважа, блъскането на някой стан в съседната работилница, онзи далечен трепет на земята под краката им, който издаваше присъствието на Вулкан.
— Нищо — заключи Сервилия — не продължава вечно.
— Включително и ние, както се опитах да ти обясня.
— Но ние поне имаме своите имена, Цезаре. Ако другите не ги забравят, това ще е все някакво безсмъртие.
— Единственото, към което се стремя.
Изведнъж я обзе печал и разочарование и тя обърна глава на другата страна.
— Ти си мъж, можеш и да го постигнеш. А аз?