— Аз съм против! — изкрещя пребледнял от гняв Пизон Фруги.
— Ох, ох, и аз съм против! — чу се тънък гласец от дъното на залата; Клодий падна на колене насред залата, вдигна ръце в умолителен жест и започна да плаче. Гледката беше толкова невероятна, че всички сенатори се умълчаха. Това сериозно ли беше? Или Клодий се правеше на шут? Смееше се, но дали от мъка или от радост? Никой не можеше да знае.
Месала Нигер, който държеше фасциите през февруари, кимна на ликторите си.
— Изнесете това нещо оттук.
Публий Клодий беше изнесен на ръце до площадката пред вратата; какво му се е случило впоследствие, никой не разбра, защото ликторите затръшнаха вратите.
— Квинт Хортензий — рече Месала Нигер, — бих допълнил едно нещо към твоето предложение. Когато народът се събере отново четири дни преди мартенските нони, ще извикаме на помощ милицията. А сега да гласуваме.
В залата присъстваха четиристотин и петнайсет сенатори. Четиристотин гласуваха в полза на предложението на Хортензий; петнайсетте, които бяха против, включваха Пизон Фруги и Цезар.
Народното събрание разбра намека и превърна лекс Фуфия в действащ закон при забележително спокойствие… и под погледите на внушителен брой въоръжени доброволци.
— Е — говореше Гай Пизон, след като заседанието бе разпуснато, — при условие, че законът се сдоби с трима бащи едновременно — Хортензий, Фуфий Кален и Месала Нигер, — Клодий би следвало лесно да се отърве.
— Със сигурност отнеха много от силата на предварителния текст — съгласи се не без задоволство Катул.
— Забелязахте ли колко притеснен изглеждаше Цезар? — попита Бибул.
— Кредиторите не му дават миг покой — злорадстваше Катон. — Дочух от един сарафин от Базилика Порция, че събирачите на дългове всеки ден тропали на вратата на Държавния дом. Върховният понтифекс нито за миг не можел да се освободи от тях. Най-после го хванахме натясно!
— Засега е свободен гражданин — напомни им Гай Пизон.
— Да, но сега цензорите няма да са толкова добре разположени към него, както предишния път. Няма го вече вуйчо му Луций Кота — радваше се Бибул. — Днешните цензори добре знаят какво става, но не могат да действат без доказателства. А доказателства ще има едва когато кредиторите се явят пред градския претор и поискат възстановяване на заемите. Но и това ще се случи в близко бъдеще.
Бибул беше прав. Ако до няколко дни преторите не получеха назначение да управляват една или друга провинция, Цезар щеше да се прости с кариерата си. Не спомена нито дума на майка си и колкото пъти се засичаха, си придаваше толкова сърдит вид, че бедната Аврелия не смееше да го заговори. Доколкото разговаряха, единствената тема бяха весталките, Юлия или някоя домашна грижа. Цезар видимо слабееше. Ден след ден Цезаровата майка отиваше до храма на Бона Дея, за да занесе истинско мляко на змиите, да изскубе плевелите от градината с билките и да остави като жертва яйца по стъпалата, водещи към затворената врата на храма. „Не и моя син! Моля те, Бона Дея, не вземай сина ми! Аз съм твоя, вземи мен! Бона Дея, Бона Дея, бъди добра със сина ми! Бъди добра със сина ми!“
Жребият най-после бе теглен.
На Публий Клодий му се падна да служи в Лилибей, в Западна Сицилия, но не можеше да напусне Рим, преди да се е явил пред съда.
В началото изглеждаше, сякаш късметът на Цезар не го е изоставил. Падна му се Далечна Испания, което означаваше, че ще разполага с проконсулски империум и няма да се отчита на никого, освен на действащите консули.
Всеки нов управител получаваше държавна субсидия — цялата сума, която хазната отделяше от годишния бюджет за осигуряване безопасността на провинцията. Парите трябваше да платят издръжката на легионите и администрацията, да покрият разходите по строежа и поддържането на пътища, мостове, акведукти, канализация, обществени сгради и така нататък. На Далечна Испания се отреждаше сумата от пет милиона сестерции, която се предаваше наведнъж на провинциалния управител, който разполагаше съвсем свободно с нея. Някои дори влагаха парите из различни римски предприятия още преди да са заминали за провинцията си, после здраво скубеха тамошното население, със заграбеното покриваха действителните си разходи, а държавната субсидия им носеше тлъсти лихви и дивиденти.
На същото заседание, на което беше изтеглен жребият, Пизон Фруги, управляващият консул, попита Цезар, дали ще даде показания пред Сената относно събитията по време на първото честване на Бона Дея.