— Надявам се — рече той на Цезар, след като се прехвърли в перистила му и оттам влезе в кабинета му — в тази кана да има качествено вино.
Малцина хора са имали честта да видят Цезар стъписан, но ето, че Пизон беше един от тях.
— Ти как влезе? — попита домакинът, докато наливаше чашата.
— По същия начин, по който според слуховете Публий Клодий бил излязъл.
— Бягаш от разгневени съпрузи, а, Пизоне? На твоята възраст? Срамота!
— Не, бягам от разгневени събирачи на данъци — отпи жадно от виното той.
— Така значи! — Цезар седна на мястото си. — Заповядай, Пизоне, не се стеснявай, цялата ми изба е на твое разположение. Какво се е случило?
— Преди четири часа пред моя трибунал се явиха неколцина от твоите кредитори — бих казал, по-недостопочтената част от тях. Та те поискаха от мен да им предам държавната субсидия, която получаваш като претор. Телохранителите им прогониха хората надалеч, защото хората държаха случаят да бъде разгледан при закрити врати. От което заключих, че не искат ти да научиш какво са предприели за твоя сметка. Доста странно, мен ако питаш. — Пизон се изправи и си наля втора чаша вино. — Цял ден останах под наблюдение, дори ме проследиха по пътя към дома. Затова се размених с най-високия си ликтор и покрай дюкяните на Портик Маргаритария се промъкнах до вас. Държавният дом е под постоянно наблюдение — уверих се с очите си, докато минавах с ликторите по Вия Сакра.
— Значи се налага и аз да изляза, както ти влезе. Довечера ще прекося померия и така официално ще усвоя империума си. А никой не може да преследва проконсул с империум.
— Дай ми разрешение още утре заран да изтегля твоята субсидия и лично ще ти я донеса на Марсово поле. Най-добре е да я инвестираш в града, но кой знае какво ще намислят добрите люде? Те наистина са се зарекли да те унищожат, Цезаре.
— Зная.
— Предполагам — свъси отново вежди Пизон, — че би могъл да платиш нещо на копите по банков път?
— Ще говоря с Марк Крас тази вечер, преди да изляза от града.
— Да не искаш да кажеш — погледна го с недоверие Луций Пизон, — че можеш да поискаш помощ от Марк Крас? Ако си могъл, защо не си го сторил още преди месеци… Или дори години?
— Той е приятел, не ми е удобно да искам от него.
— Да, разбирам те. Но на твое място бих преглътнал гордостта си. Е, аз пък и не съм Юлий. На един Юлий винаги му е трудно да бъде длъжник другиму, нали?
— Именно. И все пак Марк Крас сам ми предложи, така че ми е по-лесно.
— Подпиши ми пълномощното, Цезаре, и да си вървя. Няма за кога да ми поръчваш вечеря, а аз умирам от глад. Освен това Рутилия ще се притесни.
— Ако си гладен, Пизоне, ще те нахраня — предложи Цезар, но се залови да пише. — Никой от прислугата няма да те издаде, че си идвал.
— Не, имаш си достатъчно грижи.
Писмото беше написано, навито, запечатано с разтопен восък и подпечатано с пръстена на Цезар.
— Няма защо да прескачаш отново през оградата, след като има и врати. Весталките вече са се прибрали в спалните си помещения, ще минеш през приемната им.
— Не мога — обясни Пизон. — Оставих ликторската тога отвън.
— Много съм ти задължен, Луций — напомни му Цезар, след като излязоха в градината. — Бъди спокоен, че няма да го забравя.
Пизон тихо се изсмя.
— Не е ли прекрасно, че римските лихвари не са съвсем наясно с отношенията между римските благородници? Можем да се бием като петли помежду си, но когато някой чужд човек се опита да ни оскубе перата, затягаме редици. Никога не бих оставил на онези гнусни създания да сложат ръка върху моя братовчед!
Юлия си беше легнала, затова на Цезар му се спестяваше едно мъчително сбогуване. Майка му беше достатъчно труден събеседник и без това.
— Трябва да сме благодарни на Луций Пизон — рече Аврелия. — Ако беше жив, вуйчо ми Публий Рутилий щеше да одобри постъпката му.
— Със сигурно щеше… Милият старец.