— Богове, не могат да го направят! Ох, Цезаре, какво им става на тези хора? Та аз увеличих приходите на Рим и източните провинции. Заварих две провинции, а оставих четири, от осем хиляди таланта годишно данъците ще носят занапред четиринайсет хиляди! Знаеш ли какъв е делът на хазната от плячката? Двайсет хиляди таланта! Триумфалното ми шествие ще трябва да продължи не един, а два дни, за да могат да се изредят всички богатства, които нося, и да се изиграят всички битки и важни събития, които се случиха по време на моето управление на изток. С този азиатски триумф ще съм триумфирал на три континента, а това никой не го е постигал преди мен! Кръстил съм десетки градове на свое име или на името на победите си, при това става дума за градове, които лично съм основал! Та аз имам царе сред клиентите си!
Помпей се наведе напред, за да не вижда Цезар сълзите му. Не можеше да повярва, че всичко, което е успял да постигне, ще остане незабелязано и недооценено.
— Аз не искам да ме обявяват за римски цар! — избърса той очи. — Това, което искам, не струва нищо в сравнение с това, което давам!
— Да, съгласен съм — утеши го Цезар. — Проблемът е тъкмо в това: те знаят, че никога не биха могли да постигнат същото, затова отказват да признаят заслугите на другите.
— Освен това съм от Пицен.
— И това е вярно.
— Какво искат тогава?
— Ако не друго, Велики, искат ти оная работа — пошегува се Цезар.
— Понеже те си нямат.
— Именно.
Това не беше Цицерон, мислеше си Цезар, докато наблюдаваше как лицето на Помпей се променя и придобива твърд, суров израз. Мъжът насреща му можеше да смачка добрите люде с един замах на лъвската си лапа. Но нямаше да го направи. Не защото не му достигаше мъжество. Колко пъти беше доказвал на римляните, че знае и да иска, и да получава. Но дълбоко в душата си Помпей носеше съзнанието, че не е съвсем римлянин! Самият факт, че за втори път се обвързваше със семейството на Сула, говореше достатъчно, както и искреното задоволство да го спомене пред всички край себе си. Не, Помпей не беше Цицерон. Но двамата имаха общи черти. „А аз, който съм римлянин до мозъка на костите си и представлявам Рим, какво ще направя аз, ако «добрите люде» ме предизвикат така, както се канят да предизвикат Помпей? Дали ще избера пътя на Сула, или на Помпей? Какво ще ме спре? Ще може ли изобщо нещо да ме спре?“
На мартенските иди Цезар най-сетне замина за Далечна Испания. Документът, който прехвърляше под негово разпореждане държавната субсидия за провинцията, се ограничаваше в няколко думи и цифри. Луций Пизон му го донесе лично и тримата с Помпей прекараха един приятен ден: Цезар запозна Помпей с Пизон, та да знае, че за в бъдеще може да разчита и на него. Преданият Бургунд, вече посивял, донесе малкото багаж, от който Цезар се нуждаеше: здрав меч, здрава броня, ботуши, наметало за дъжд, наметало за сняг, сигурно седло. Двата жребеца на стария му кон, и те като баща си с разцепени пръсти, щяха да ги съпроводят до Испания. Към това се добавяше кремък, бръсначи, ножове, инструменти, шапка с периферия, каквато навремето бе носил Сула, това беше всичко. Три средно големи сандъка побираха целия багаж на проконсула. В резиденциите в Кастулон или Гадес го очакваше всичко необходимо.
Придружен от Бургунд, няколко способни слуги и писари, Фабий и останалите дванайсет ликтори, облечени в моравочервени туники и носещи брадви между сноповете пръчки, а също и принц Масинта, скрит в една носилка, Гай Юлий Цезар отплава от пристанището в Остия на отделен кораб, който да побере багажа, мулетата и конете, които трябваше да пренесат конвоя, щом пристигне на испанска земя. Този път Цезар нямаше да срещне пирати. Помпей Велики беше разчистил моретата.
Помпей Велики… Цезар се облегна на преградата над кърмата, между двете големи кормилни гребла, и се загледа в отдалечаващия се италийски бряг. Душата му се опиваше от простора, а мисълта му загърбваше родината и нейните хора. Помпей Велики. Времето, което Цезар прекара при него, се оказа много полезно; с годините Цезар все повече харесваше своя съперник, нямаше и съмнение. А може би с годините Помпей бе помъдрял?