Не, Цезар не биваше да го критикува. Колкото и тежко да му бе да гледа как Помпей покорява света, истината бе, че той наистина покори света. Трябваше да отдаде на човека дължимото, да признае, че може би и сам е помъдрял. Но лошото на помъдряването бе, че с него отминаваха годините. Затова и толкова малко хора са способни да помъдреят. Корените им стигат до първия слой скали и там си остават. „Под мен обаче няма скали, които да не мога да изместя встрани, над мен пък се разтваря самият безкрай. Дългото чакане свърши. Най-после заминавам да командвам своя армия. Ще поема в ръцете си една жива машина, която ако е правилно направлявана — а тя ще е правилно направлявана, — нищо не би могло да спре или повреди. Откакто бях момче и слушах очарован приказките на стария военен гений Марий, съм мечтал само за едно: някой ден да поема командването на самостоятелна армия. Но до този миг не съм съзнавал с каква страст съм се стремил към тази детска мечта.
Ще поема в ръцете си една римска армия и с нея ще завладея света, защото аз вярвам в Рим, вярвам в нашите богове. Вярвам и в себе си. Аз съм сърцето на римската войска. Нищо не може да ме спре.“
6
От май 60 г. пр.Хр. до март 58 г. пр.Хр.
До Гай Юлий Цезар, проконсул в Далечна Испания, от Гней Помпей Велики, триумфатор, писано в Рим, на майските иди, по време на консулството на Квинт Цецилий Метел Целер и Луций Афраний:
Е, Цезаре, оставям това писмо на грижата на боговете и ветровете с надеждата, че първите ще вдъхнат на вторите необходимата мощ, за да получиш вестта достатъчно бързо. Други също ще ти пишат, но аз единствен имам възможност да заделя средства, с които да заплатя на най-бързия кораб, за да отнесе писмото ми до теб.
Добрите люде са скръстили ръце и градът се разпада пред очите ни. Бих могъл да се примиря с управление, доминирано от добри люде, ако поне вършеше някаква работа. Но нашите добри люде са се зарекли само в едно: да не си мръднат пръста за нищо, но упорито да пречат на всички, които желаят да свършат поне нещо.
Успяха да отложат триумфа ми чак до последните дни на септември и се справиха доста умело. Обясниха пред народа как съм извършил толкова много услуги на Рим, че ми се полагала честта да проведа своето триумфално шествие на рождения си ден! Не ми оставаше друго, освен да стоя девет месеца на Марсово поле. Това, което най-много ме смущава, е причината да се държат така с мен: според техните разбирания самият факт, че съм получавал толкова често специални поръчения, ме превръщал в опасност за държавата. Според тях целта ми била да се провъзглася за римски цар. Това са пълни глупости! Но дори след като знаят, че говорят глупости, те пак не се уморяват да ги повтарят.
Мисля, Цезаре, мисля и не мога да проумея логиката им. Ако нашето общество се опира на солиден стълб, това е Марк Крас. Искам да кажа, да речем, че аз съм едно пиценско парвеню, да приемем, че наистина искам да се провъзглася за цар; но Марк Крас? Защо и той става мишена за стрелите им? Той не представлява опасност за добрите люде; та нима той самият не е, кажи-речи, един от тях? Има старо потекло, радва се на огромни богатства, със сигурност никога не се е държал като демагог. Крас е безобиден! И го казвам, въпреки че не го обичам, не съм го обичал и няма и да го заобичам. Съвместното ни управление преди време беше за мен, все едно съм си легнал под едни завивки с Ханибал, Югурта и Митридат едновременно. През цялата година той само в едно се стараеше: как да съсипе образа, който успявах да си изградя в очите на народа. И все пак Марк Крас не представлява опасност за Сената.
Предполагам, питаш какво са сторили добрите люде на Марк Крас, за да ме превърнат в него защитник? Ами създадоха истинска политическа криза, ето това направиха. Всичко започна, когато цензорите сключиха договорите за откупуване на данъците от моите четири източни провинции. Е, вината е в голяма степен на самите публикани! Като видяха колко плячка съм донесъл със себе си от Изток, направили груби изчисления и решили, че Изтокът е неизчерпаема златна мина. Затова и на наддаването за договорите се предложиха съвсем нереалистични цифри. Обещаваха на хазната милиони сестерции годишен доход, без да крият амбициите си да лапнат поне още толкова за себе си. Естествено цензорите предпочетоха най-високите предложения. Това се изисква по задължение.
Но съвсем скоро Атик и останалите плутократи си дадоха сметка, че парите, които са се задължили да платят на хазната, не могат да се покрият. Колкото и да скубят публиканите, моите четири източни провинции не са в състояние да платят толкова данъци.