Вятърът наистина духаше откъм югозапад, ала в никакъв случай не беше силен. Морските течения помагаха на гребците, платното от време на време се изпъваше, но пътуването се превърна в мъчение. Цезар и Бургунд налягаха зад греблата по четири тричасови дежурства на денонощие, което радваше екипажа, също както го радваше и непринуденото отношение на клиента. Балб и капитанът притичваха по палубата натоварени с амфори вода и с качествено испанско вино.
Когато капитанът изведе кораба до италианския бряг, и то точно при устието на Тибър, всички на борда изкрещяха от радост, след което натиснаха едновременно веслата и все едно се надпреварваха, влязоха с шеметна скорост в пристанището на Остия. Пътуването по море бе отнело точно дванайсет дни, а корабът хвърли котва в италийски води два часа след изгрев-слънце на третия ден от юни.
Цезар остави на Балб и Бургунд да се разплатят с капитана, хвърли се на бърз жребец и препусна към Рим. По-далеч от Марсово поле не можеше да отиде, затова се налагаше да намери подходящ човек, който да намери и да повика Помпей. Решението беше взето след дълъг размисъл, тъй като Цезар рискуваше да засегне Крас. Но Помпей беше прав: той имаше по-голяма нужда от Цезар, отколкото Крас, затова имаше и повече основания да му се притече на помощ. Освен това Крас беше стар приятел, някой ден щеше да научи истината и щеше да се успокои.
Катон и Бибул научиха за пристигането на Цезар под стените на Рим кажи-речи едновременно с Помпей, защото в този час и тримата се намираха в Сената и участваха в поредното заседание, на което се решаваше съдбата на откупвачите на данъци в Римска Азия. Писмото бе връчено лично на Помпей, който толкова шумно изрази радостта си, че полузадрямалите сенатори край него щяха да изпопадат от столовете от уплаха.
— Моля да ме извиниш, Луций Афраний — прекъсна той консула и хукна към изхода, — но Гай Цезар е на Марсово поле и аз държа да го посрещна лично!
Това накара мнозина негови колеги да се почувстват тъжни и нещастни като азиатски публикани. Афраний, който държеше фасциите за юни, разпусна заседанието.
— Утре пак, един час след изгрев-слънце — обяви той на излизане, понеже добре знаеше, че се очаква Цезар да подаде прошение до Сената да се яви на изборите задочно. До юнските нони, когато председателят на изборната комисия Целер щеше да приключи със списъците, оставаше само един ден, затова и въпросът трябваше да се разгледа веднага.
— Казвах ви аз, че ще успее — обясняваше на всички Метел Сципион. — Той е като парче корк. Колкото и да го натискате под водата, накрая пак ще изскочи на повърхността.
— Е, все някога ще се обърне с главата надолу — прехапа устни Бибул. — Ние дори не сме сигурни кога е заминал от Испания. Бяхме чули, че смята да остане в Гадес до края на май. Но пък не знае каква изненада сме му подготвили.
— Ще научи, щом Помпей се срещне с него — напомни Катон. — С каква цел си мислите, че Танцьора насрочи ново заседание за утре? Цезар ще подаде прошение да се яви на изборите „ин абсенция“.
— Липсва ми Катул — въздъхна Бибул. — Неговото присъствие е важно на заседание като утрешното. Цезар се справи в Испания по-добре, отколкото предполагахме, затова овчите глави ще са склонни да се отблагодарят на неблагодарника и да му разрешат да се кандидатира задочно. Помпей ще предложи, Крас ще го подкрепи, а също и Мамерк! Ах, този Мамерк, да пукне дано!
При последната забележка Катон просто се усмихна и си придаде загадъчен вид.
Но Помпей нямаше за какво да се усмихва, нито имаше повод да се държи загадъчно. Цезар се беше облегнал на кръглата мраморната стена на гроба на Сула, хванал коня си за юздата. Над главата му беше прочутият епитаф: НАЙ-ДОБРИЯТ ПРИЯТЕЛ, НАЙ-ЗАКЛЕТИЯТ ВРАГ. Думите важаха не само за Сула, но и за Цезар, помисли си Помпей. А може би и за него самия.