Интересното с римляните бе, че ако решат да се продадат веднъж, придобиваха навика да се продават всеки път. Продажността също изискваше спазването на определени морални норми, затова и всеки, който си позволи да откаже подкуп, биваше сочен с пръст и изолиран от обществото. Едва ли сред обществените класи извън сенаторската и конническата имаше човек, който да откаже подкуп, още повече че той винаги идваше тъкмо навреме. Най-облагодетелствани бяха представителите на първата класа, в по-малка степен — тези от втората. Третата, четвъртата и петата не си заслужаваха да се харчат пари за гласовете им, тъй като рядко се стигаше до ситуация, в която гласът им изобщо би бил от значение. Човек, който се оправяше лесно с най-първите центурии, дори нямаше нужда да подкупва останалите: те по навик гласуваха, както са гласували първите, в което имаше логика: в центуриите от първа класа членуваха най-богатите римляни, те знаеха и най-добре за кого да гласуват.
Изборите в трибутните комиции протичаха на други начала, там ситуацията беше по-сложна. Никой кандидат за едилска или трибунска длъжност не се занимаваше с четирите градски триби: достатъчно беше да се съсредоточи върху трийсет и едната селски, чиито членове най-често стояха далеч от града по време на избори.
Колко ще получи човек от кандидата, зависеше най-вече от самия него. Понякога всеки един от две хиляди подкупени избиратели получаваше по хиляда сестерции. Понякога беше достатъчно да се набележат четирийсет влиятелни персони, на които да бъдат подадени под масата по петдесет хиляди сестерции. Клиентите бяха длъжни да гласуват според това как гласуват патроните им, но малко парици в брой улесняваха всички. Най-общо един изключително богат кандидат за консул можеше да си позволи да пръсне два милиона сестерции за една предизборна кампания. Случваше се и обратното: понякога всички кандидати не се разделяха лесно с парите си и обществото шумно се възмущаваше от нежеланието им да раздават подкупи, на когото трябва.
Подкупите се раздаваха най-често преди деня на гласуване, но за всеки случай кандидатите поставяха свои хора до кошовете с изборните таблички, та да се уверят на място, дали някой от избирателите не е пропуснал да напише подходящото име. Опасността се състоеше най-вече в това да подкупиш неподходящия човек. Катон беше известен с навика си да събира край себе си цели дружини от уличени във вземане на подкупи избиратели и да ги води да свидетелстват в съда. Да свидетелстваш в съда, след като сам си взел подкуп, не се смяташе за непочтено, тъй като подкупният избирател вече е изпълнил своя дълг, гласувайки, за когото трябва, а след това изпълняваше и своите задължения пред съда, както е било уговорено още преди вземането на подкупа. Това обясняваше и защо повечето от римляните, съдени за това, че са подкупвали избиратели, по принцип са бивали и избирани, като се почне с Публий Сула и Автроний и се стигне до Луций Мурена. Съдът нямаше време да се занимава с неуспели кандидати.
Обичайно беше на изборите за консули да явят не повече от десет души, най-често шест или седем, поне половината от тях представители на знатните фамилии. Електоратът обикновено имаше богат избор. Но в годината, в която Цезар се кандидатираше, Фортуна сякаш се оказваше благосклонна към Бибул и добрите люде. Повечето от преторите, с които Цезар беше служил по едно време, оставаха по провинциите си, където им се удължаваха пълномощията, затова отсъстваха от града и не участваха в ожесточената борба за единственото вакантно място: за всички римляни, разбиращи от политика, изборът на Цезар, при това с най-много гласове, беше задължителен. Съответно шансовете на останалите намаляваха, а пък предварително се знаеше, че именно Цезар ще е първи консул. Затова и мнозина, които имаха амбиция да се доберат до консулската длъжност, отложиха участието си за следващата година.
Вследствие на това добрите люде решиха да заложат всичко на една-единствена кандидатура — тази на Марк Калпурний Бибул — и се впуснаха да разубеждават всички потенциални кандидати сред старите и знатни фамилии в желанието им да се конкурират с него. Бибул трябваше да е втори консул! Така той щеше да е в правото си да ограничава Цезар във всичко, което предприеме.