Разумът му подсказваше да сключи политически съюз с Луций Лукцей. Цезар добре го познаваше, тъй като двамата заедно бяха работили по много съдебни дела, докато Цезар беше съдия. Лукцей беше чудесен адвокат, завиден оратор и умен политик, заслужаващ да придаде благородническо звание на себе си и на рода си. Лукцей и Помпей можеха да си позволят да използват подкупи и със сигурност щяха да го сторят, стига да можеше Великия да разчита на подкрепа сред първите осемнайсет центурии! Но неговата беда се състоеше в това, че той нямаше съюзници сред най-висшите обществени кръгове, нямаше съмишленици и в Сената, доста странно предвид огромният му авторитет, но и лесно обяснимо с презрителното отношение, което Помпей винаги бе имал спрямо законите и традициите на града. Навремето сенаторите бяха принудени да го допуснат до консулските избори, нищо че не беше стъпвал в Сената. Никой от хората, които по онова време принадлежаха към институцията, нямаше да забрави позора. Пък и не беше минало много време: само някакви си десет години. Единствените предани привърженици на Помпей сред назначените отци бяха събратята му от Пицен: Петрей, Афраний, Габиний, Лолий, Лабиен, Лукцей, Херений, а те нямаха нужната тежест. Всички заедно да се бяха опитали, не биха могли да привлекат към себе си и най-невзрачния сенатор, освен ако и той не се окажеше с пиценски корен. Парите можеха да осигурят някой глас, но Помпей и Лукцей не разполагаха с необходимата организация да раздадат много пари между влиятелните избиратели, което със сигурност беше големият коз на добрите люде.
Нямаше как другояче: добрите люде щяха да подкупват. И като се имаше предвид, че Катон познаваше до съвършенство системата и знаеше на кого какво да се даде, никой не би могъл да разчита да ги разобличи: освен ако Цезар не се вживееше в ролята на Катон и не започнеше на свой ред да води разследвания. Но нямаше подобни намерения. Не заради принципите си, а защото не му оставаше време, пък и нямаше собствена мрежа от информатори. Докато Катон беше практикувал антикорупционния занаят от години и се чувстваше като риба във вода. Какво да се прави, Цезар трябваше да си запуши носа за вонята и да свиква с мисълта, че негов колега ще е Бибул…
Но какво друго щяха да измислят? Може би да попречат на бъдещите консули да поемат управлението на провинции след изтичането на мандата им? Нищо чудно. В този момент консулски провинции бяха само двете Галии, което се дължеше на размириците сред алоброгите, хедуите и секваните. Двете Галии по традиция се управляваха в екип, тъй като в Италийска Галия се намираха военните бази и работилниците за оръжие. Докато управителят на Трансалпийска Галия воюваше, този на съседната провинция се грижеше за снабдяването. Действащите консули Целер и Афраний щяха да управляват двете Галии на следващата година, като от Целер се очакваше да воюва оттатък Алпите, а от Афраний — да го подпомага отсам. Нямаше да е трудно пълномощията на двамата да се удължат за още година или две. Вече имаше прецеденти, тъй като повечето провинциални управители в настоящия момент се бяха задържали два, че дори три мандата.
При условие, че алоброгите се бяха усмирили веднъж завинаги — а в Рим така бяха свикнали да мислят, кръвопролитията в Далечна Галия бяха по-скоро израз на междуплеменни вражди, отколкото на неподчинение спрямо Рим. Преди повече от година хедуите се бяха оплакали на Сената, задето секваните и арверните извършвали набези над земите им; сенатът тогава не беше обърнал внимание на жалбите им. На другата година дойде ред на секваните да се оплакват. Те бяха сключили съюз с едно германско племе, живеещо оттатък Рейн — свевите, като в замяна на помощта му предлагаха на свевския цар Ариовист една трета от земята си. За тяхно нещастие Ариовист сметнал, че една трета му е малко, и поискал две. Тогава пък от Алпите се появили хелветите, които пожелали да се преселят в долината на река Родан. Всичко това обаче малко вълнуваше Цезар, който дори се радваше, че на Целер ще се падне честта да спасява положението между няколкото по-могъщи варварски племена в Галия.