Цезар искаше за себе си провинцията на Афраний — Цизалпийска или Италийска Галия. Той знаеше накъде да потегли оттам: към Норик, Мизия, Дакия, покрай бреговете на Дунав, та чак до Евксинския понт. Завоеванията му щяха да свържат Италия с Помпеевите провинции в Азия, несметните богатства на земите по двата бряга на голямата река щяха да принадлежат единствено и само на Рим, който щеше да има свой сухоземен път до Азия и Кавказ. Навремето Митридат се бе опитал да постигне всичко това, тръгвайки от изток на запад. Защо да не успее Цезар, ако потегли от запад на изток?
Управлението на консулските провинции все още се определяше от Сената, както го пишеше и в закона, прокаран навремето от Гай Гракх. Законът дори предвиждаше, че управлението на провинциите през предстоящата година може да се предреши дори преди провеждането на избори. По този начин кандидатите за най-висшата длъжност в страната знаеха предварително за какво се състезават.
Цезар гледаше на този закон като на изключително полезен, тъй като не позволяваше на хората да се възползват от огромните правомощия на консула, та сами да си присвоят провинцията, която най-горещо желаят. А при настоящите условия за Цезар беше по-добре да знае от самото начало коя провинция ще му бъде съдено да владее. Ако нещата не потръгнеха в желаната посока — например, ако на консулите следващата година по принцип им се откажеше да управляват провинция, — то законът на Гай Гракх поне му оставяше седемнайсет месеца, в които да маневрира и да обмисля как да се сдобие с желания проконсулски империум. Цезар трябваше да се сдобие с Италийска Галия! Интересно, че тъкмо Афраний можеше да се окаже по-сериозен противник от Метел Целер. Дали Помпей щеше да се съгласи да отнеме правомощията на своя предан Афраний в полза на един услужлив консул в лицето на Цезар?
Управлението на Далечна Испания бе помогнало на Цезар да преосмисли много свои възгледи. Практическата страна на властта, както времето, прекарано далеч от Рим, го научиха на много неща. От разстояние той забеляза доста подробности, които му бяха убягвали, а разбиранията му по много проблеми коренно се промениха. Целта обаче си оставаше една и съща: не само пръв сред римляните, но и да се запомни като най-великия от всички успели да се нарекат с това име.
Цезар обаче се убеждаваше, че целта му е непостижима, ако се съобразява със старите правила. Хора като Сципион Африкански и Гай Марий бяха успели с една-единствена крачка да прескочат от баналния консулски мандат до лаврите на големия пълководец, който е постигнал толкова велики подвизи на бойното поле, че се радва на неоспорими привилегии приживе и на неувяхваща слава след смъртта си. Но най-накрая Катон Цензор беше пречупил Сципион, нищо че той вече си беше спечелил името на пръв сред римляните, а колкото до Марий, той сам се беше пречупил в умопомрачението си, последвало няколкото мозъчни удара. Но дори от тях двамата никой не беше срещал такава упорита опозиция, каквато представляваха добрите люде по времето на Цезар.
Присъствието на добрите люде внасяше коренна промяна.
Цезар си даваше сметка, че няма да се справи сам, че са му нужни съюзници, които да са с достатъчно голямо влияние, за да не могат да се нарекат просто негови съмишленици. Иначе Цезар вече се радваше на своя политическа фракция, в която влизаха хора като Балб, Публий Ватиний (богатствата и хитростта му го правеха незаменим помощник), големият римски банкер Гай Опий, Лузий Пизон (очевидно негов привърженик, след като е способен да катери огради, за да го спасява от кредиторите), Авъл Габиний, Гай Октавий (съпруг на Цезаровата племенница, изключително богат човек, при това настоящ претор).
Но му трябваше и Марк Лициний Крас например. Беше забележително, че късметът бе пожелал именно Крас да му бъде приятел: неизпълнимите договори на откупвачите на данъци се оказваха изключителен и напълно неочакван шанс Цезар да обвърже Крас с каузата си. Ако той като първи консул успееше да разреши спора в полза на Крас, то и всички сътрудници на Крас щяха да станат и негови.
Но Цезар се нуждаеше и от Помпей Велики. „Трябва ми, не мога без Помпей. Но как да го привържа към себе си, след като изпълня исканията му и уредя наболелите проблеми? Той не е истински римлянин и не умее да изразява благодарността си. Не бива да се поддавам на властта му, но пък съм длъжен да го запазя като съюзник!“