В този момент уединението му беше нарушено от майка му.
— Знаеш кога да влезеш — усмихна се Цезар, стана от мястото си и я настани на близкия стол — жест, който рядко му се случваше да стори. — Майко, вече знам накъде да вървя.
— Това не ме учудва, Цезаре. Ти винаги си вървял към звездите.
— Ако не до звездите, то поне до далечни земи.
Аврелия свъси вежди.
— Предполагам, че си чул какво е говорил по твой адрес Непот в Сената?
— Да, научих го от Крас. Той самият беше доста притеснен.
— Е, рано или късно историята щеше да се раздуха наново. Как ще се оправиш сега?
Този път Цезар се намръщи.
— Не съм съвсем сигурен. Но се радвам, че не съм бил в Сената — можеше да се наложи да го убия на място, а това нямаше да се отрази добре на кариерата ми. Може би ще трябва да му пратя въздушни целувки, та да убедя хората кой какви склонности има. Крас например го подозирал в известни отклонения.
— Не — възрази Аврелия. — Прави се, все едно нищо не се е случило. По дирите ти са останали повече женски трупове — е, образно казано, — отколкото по стъпките на Адонис. Ти не си въртял интриги с мъже: колкото и да се опитват, дори най-заклетите ти врагове не са успели да те изкарат нечий любовник. Остава им единствено горкият цар Никомед. Двайсет и пет години по-късно друго обвинение няма. Времето ще разреши случая в твоя полза, Цезаре, затова не се поддавай на емоции. Предполагам, че все по-трудно издържаш, но те умолявам да не реагираш дори отново да се повдигне въпросът. Просто се прави, че нищо не чуваш.
— Да, права си. — Цезар въздъхна. — Сула разправяше навремето, че нямало по-труден път до консулството от неговия, нито по-трудно консулство от неговото. Но се страхувам, че ще го надмина.
— Това е на добро! Той стоеше над всички останали, а и все още стои.
— Помпей няма да е щастлив, ако всички го мразеха толкова, колкото мразеха Сула, но като се замисля, майко, стигам до заключението, че е по-добре да те мразят, отколкото да потънеш в неизвестност. Човек никога не знае какво ще му донесе бъдещето. Може само да се подготвя за най-лошото.
— И да действаш — допълни Аврелия.
— Винаги. Вечерята готова ли е?
— Всъщност точно затова бях дошла. — Аврелия стана. — Твоят Балб ми харесва. Аристократ с потекло, нали?
— Не по-малко благородно от моето. Може да проследи предците си до хиляда години назад. Финикиец. Истинското му име е удивително: Кинаху Хадашт Библос.
— Цели три имена? Значи наистина е благородник.
Излязоха в коридора и се насочиха към триклиния.
— Някакви проблеми с весталките? — заинтересува се Цезар.
— Никакви.
— Как е моята малка черна птичка?
— Разцъфтява.
В този момент откъм стълбите се зададе Юлия и Цезар използва случая да й се порадва отдалеч. Беше пораснала и се беше разхубавила.
Юлия беше наследила чертите на баща си, които той беше наследил от Аврелия. Кожата й беше толкова светла, все едно беше прозрачна, а гъстите й коси бяха почти бели — съчетание, което внушаваше усещането за изключителна крехкост, подчертано от големите й виолетови очи. Беше висока колкото мъж със среден ръст, може би беше твърде слаба, а гърдите й — твърде малки, за да се понравят на мъжете, но отдалеч си личеше изящната й походка, която можеше само да радва мъжките погледи. „Бих ли я пожелал, ако не ми беше дъщеря? Не съм сигурен дали ще я желая, но със сигурност бих я обичал. Тя е истинска Юлия, родена, за да прави мъжете щастливи.“
— През януари навършваш седемнайсет — отбеляза Цезар, като намести стола на дъщеря си точно срещу своето място на кушетката. Аврелия седеше срещу Балб, който заемаше почетната половина на централното ложе. — Как е Брут?
Юлия му отговори невъзмутимо, без никакво вълнение.
— Добре е, татко.
— Сигурно си създава име на Форума?
— По-скоро сред читателите. Резюметата му много се ценят. — Юлия се усмихна. — Но според мен най-много му се нравят финансовите дела. Може само да съжалява, че общественото му положение не му позволява да се развихри.
— Нима няма пред себе си примера на Марк Крас? Сенатът ще си затвори очите, ако действа умно.
— Той е умен. — Тя замълча за миг, сякаш събираш смелост. — Щеше да постигне много повече, ако майка му го бе оставила на мира.
Цезар се усмихна.
— Съгласен съм с теб, дъще. Непрекъснато й повтарям да престане да се държи с него като с домашно зайче, но уви, Сервилия си е Сервилия.