Цезар огледа присъстващите, като особено дълго се взира в Цицерон. Заплахата беше толкова явна, че не само Цицерон, ами и хората край него я усетиха. Що за излъчване имаше този човек! Сякаш с някаква невидима сила въздействаше на сенаторите, които изведнъж си дадоха сметка, че ако дори Помпей има своите скрупули и задръжки, то Цезар би отишъл до самата крайност. Ако сега си помислеха, че Цезар просто блъфира, току-виж се оказало, че нямата му заплаха е напълно възможна. Той не беше просто опасен за тях. В него се криеха кълновете на всеобщо унищожение.
Когато се даде ход на гласуването, единствен Катул седна вдясно от Бибул. Дори Метел Сципион и останалите се признаха за победени.
Цезар се върна на Форума и поиска от народа да гласува една допълнителна клауза в поземления закон: в деня, когато законът влезеше в сила, а това беше след седемнайсет дни, всеки сенатор да положи клетва, че ще го защитава и поддържа. Историята познаваше прецеденти в този смисъл като прочутия отказ на Метел Нумидик да се съобрази с волята на Марий, довел до неколкогодишното изгнание на Метел.
Но времената се бяха променили и народът вече разсъждаваше другояче: на Сената се гледаше като на институция, поставила си за цел да пречи на реформите, а Помпеевите ветерани разчитаха на обещаната им от Цезар земя. В началото неколцина сенатори отказаха да се закълнат, но Цезар да ги принуди и в крайна сметка един по един всички се примириха със съдбата. Отказаха да положат клетва единствено Метел Целер, Катон и Бибул. Най-накрая и Бибул се предаде, но Целер и Катон продължаваха да упорстват.
— Предлагам ти — рече Цезар на Цицерон, — да убедиш двамата да не упорстват. — Той лукаво се усмихна. — Имам разрешение от страна на понтифексите и авгурите да прокарам закон, позволяващ на Публий Клодий да бъде осиновен от плебей. Досега не съм се възползвал от това си право, пък и се надявам да не се налага. Но в края на краищата, Цицероне, всичко зависи от теб.
Цицерон беше ужасен от перспективата и се залови за работа.
— Говорих с Великия човек — обясни той на Целер и Катон, без да си дава сметка, че говори за Цезар, а не за Помпей. — Заканил се е живи да ви одере, ако не се закълнете.
— Мисля, че ще представлявам доста красива гледка жив одран и окачен на Форума — отговори му Целер.
— Целере, той ще ти отнеме всичко! Сериозно ти говоря! Ако не се закълнете, това означава край на политическата ви кариера. Законът не предвижда наказания за онези, които не положат клетва, той не е толкова глупав. Никой няма да ви похвали, че сте извършили кой знае какъв героизъм, отказвайки да се закълнете; не ви очаква нито глоба, нито изгнание. Това, което ще ви сполети, е да си спечелите омразата на Форума — такава омраза, каквато не би ви позволила изобщо да се появите на публично място. Ако не положите клетва, народът ще ви обяви за свои врагове, за хора, които се противят на реформите единствено заради принципа да се противят. Хората ще приемат вашето упорство като обида към тях, а не към Цезар. Бибул не трябваше да крещи пред народното събрание, че нямало да разреши гласуването, на какъвто и да е закон, колкото и да им се искал на гражданите. Хората изтълкуваха това като израз на злоба и презрение. Добрите люде се показаха в изключително лоша светлина. Не разбирате ли, че зад закона не стоят само войниците на Великия, а и цялото конническо съсловие?
Целер изглеждаше разколебан.
— Не виждам защо и конниците ще застанат зад подобен закон.
— Защото точно в този момент са се захванали да купуват земи из цяла Италия, за да ги продадат след това с печалба на поземлената комисия! — обясни му Цицерон.
— Това е долно! — възмути се Катон, който до този момент мълчеше. — Аз съм правнук на Катон Цензор, няма да преклоня глава пред някакво си разглезено аристократче! Пък ако ще цялото конническо съсловие да е зад него! Да пукнат всички конници дано!