Цицерон, който съзнаваше, че илюзиите му за вечно съгласие между сенатори и конници принадлежат към безвъзвратно изгубеното минало, въздъхна и вдигна ръце в умолителен жест.
— Катоне, скъпи мой приятелю, закълни се! Разбирам отношението ти към конниците, можеш да ми вярваш! Те искат всичко да стане, както тях ги урежда, склонни са без всякакви скрупули да прибягват до всевъзможни средства за натиск. Но ние какво можем да направим? И занапред ще трябва да живеем с тях, нямаме избор. Колко души принадлежат към Сената? Със сигурност недостатъчно, за да се опълчим на конниците. А един твой отказ сега ще бъде изтълкуван като обида за цялото конническо съсловие. Днес то е твърде могъщо, за да те остави на мира.
— На мен пък ми се ще да видя какво ще стане — настоя Целер.
— И на мен — подкрепи го Катон.
— Кога ще пораснете? — възкликна Цицерон. — Какво толкова искате да видите? Как се давите в блатото? Просто се налага да се примирите. Полагате клетва и оцелявате. Отказвате да се закълнете и се превръщате в политически трупове. — И тъй като разбра, че те няма да отстъпят, забрави достойнството си и добави: — Целере, Катоне, закълнете се, умолявам ви! В крайна сметка, ако помислите, какво толкова имате да губите? Кое е по-важно: да знаете, че Великия по никакъв повод не е получил вашето благоволение, дори за нещо, което не ви засяга пряко, или да се обречете на пълна забрава? Ако вие се самоубиете политически, няма да има кой да ви замести, за да продължи борбата, не е ли така? Не виждате ли, че е по-важно да останете на арената с оръжие в ръка, отколкото да ви отнесат на щитовете ви, геройски загинали?
Дори след като Целер се призна за убеден, на Цицерон му бяха нужни нови два часа, за да склони и Катон да се откаже от решението си. Но накрая и той се съгласи. Целер и Катон положиха клетва, а тъй като бяха мъже на думата, това означаваше, че наистина няма да оспорват закона; Цезар помнеше случая с Цина и изрично гледаше в ръцете им, дали не държат някое камъче, което да превърне клетвата им в невалидна.
— Каква ужасна година! — оплака се Цицерон пред Теренция. — Все едно гледам как шепа исполини блъскат с все сила по някаква стена, твърде здрава, за да поддаде. Поне мен да ме нямаше, че да не ги гледам!
Теренция го потупа по ръката.
— Мъжо, ти просто си преуморен. Защо си тук? Ако продължаваш да стоиш в Рим, накрая ще се поболееш. Защо не заминем за Анций и Формия? Ще си позволим една прекрасна почивка, няма да се прибираме чак до май или юни. Помисли за розите, разцъфнали през ранна пролет! Знам, че обожаваш да посрещаш пролетта в Кампания. Пък можем да отскочим до Арпин, да видим как вървят сиренето и вълната.
Пред Цицерон се разкриха омайни гледки, но той поклати глава.
— Ех, Теренция, какво ли не бих дал, само и само да замина! Но това е невъзможно. Хибрида се е върнал от Македония и половин Македония е в Рим, за да го обвинява в грабежи. Каквото и да се разправя за него, бедният се държа коректно, докато бяхме заедно консули. Никога не ми е създавал главоболия. Сега се налага да го защитавам. Това е най-малкото, което съм способен да направя за него.
— Тогава ще ми обещаеш, че в мига, когато съдът произнесе присъдата, ще заминеш — настоя Теренция. — Аз ще тръгна с Тулия и Пизон Фруги. Тулия много иска да гледа игрите в Анций. Освен това малкият Марк не се чувства добре и аз все повече се страхувам, че е наследил моя ревматизъм.
Да чуе Теренция да го моли за нещо, бе събитие, каквото Цицерон не познаваше дотогава. Веднага след края на процеса срещу Хибрида той щеше да се присъедини към семейството.
Проблемът беше, че когато подготвяше защитата на Гай Антоний Хибрида, Цицерон все още не беше забравил заплахите на Цезар. Срамуваше се, че се е превърнал в Цезаров слуга, подобно поведение не отиваше на човека, чиято смелост и решителност са спасили родината.
Нищо чудно тогава, че точно при заключителната си реч пред съда, когато съдебните заседатели трябваше да се произнесат относно вината на Хибрида, Цицерон не се сдържа и подхвана темата, която най-много го вълнуваше. Както обикновено той произнесе блестящо слово, превъзнесе Хибрида до небесата и обясни най-убедително на заседателите, че Хибрида не само никога не е изтезавал гърци и гъркини като млад офицер, но дори като дете мушица не е убил. Как би могъл такъв свят човек да е ограбил половината население на Македония?
— Ех — въздъхна Цицерон, щом дойде ред за заключителните слова, — колко ми липсват дните, когато с Гай Хибрида бяхме консули! Какво прекрасно и почтено място беше Рим в онези години! Вярно, имаше един Катилина, който кроеше заговори и се канеше да събори нашата държава, но двамата с обвиняемия се справихме със заплахата и спасихме родината! И за какво, уважаеми съдебни заседатели? За какво? Ще ми се да можех да ви обясня защо с Гай Хибрида твърдо отстоявахме властта си и се борихме напук на всички печални събития! Всичко това е било напразно, ако съдим как в този ужасен днешен ден Рим търпи ужасяващото управление на човек, който за нищо на света не е заслужил да носи консулската тога! И нямам предвид великия и благороден Марк Бибул! Говоря за онзи кръвожаден звяр Цезар! Той унищожи съгласието между съсловията, той се подигра със Сената, той опетни консулската институция! Заврял е главите ни в нечистотиите на Голямата клоака, не ни оставя дъх да си поемем, иска да ни превърне в нечистотии! Щом свърши този процес, аз напускам Рим, и то за дълго, защото ми е тежко да гледам как Цезар осейва цял Рим с фекалиите си! Отивам на морския бряг, а оттам ще продължа своето пътешествие до Александрия, последната крепост на знанието и доброто управление…