Речта свърши, заседателите гласуваха. „Виновен“. Гай Антоний Хибрида заминаваше на заточение на остров Кефалония — място, което познаваше добре и където го познаваха добре. Колкото до Цицерон, Теренция вече беше заминала, затова той си събра багажа и още същия следобед напусна Рим.
Процесът приключи още на сутринта, а Цезар беше следил развоя му незабелязан от Цицерон, но достатъчно близо, за да чуе думите му. Още преди заседателите да са взели решение, консулът вече беше пратил куриери до различни краища на града.
За Цезар делото срещу Хибрида беше интересно по няколко причини. Най-напред заради това, че навремето той самият беше съдил Хибрида по обвинения в убийства и осакатяване на местни жители от района край езерото Орхомен в Гърция, докато е командвал дружина от суланската конница. Цезар беше привлечен към настоящия процес и заради обвинителя — някогашно Цицероново протеже, което бе намерило смелост да се изправи очи в очи с учителя си. Марк Целий Руф, красив и представителен младеж, беше организирал обвинението по блестящ начин и буквално засенчи Цицерон…
На Цезар му бе достатъчно да чуе началните думи на Цицерон, за да е сигурен в изхода на делото: Хибрида беше обречен. Просто репутацията му на изверг беше твърде голяма, за да повярват заседателите на Цицероновите измислици.
И ето, че се стигна до Цицероновите лирически отклонения.
Този път Цезар се ядоса. Прибра се в кабинета си в Държавния дом, прехапа гневно устни и нетърпеливо зачака хората, които беше пратил да повикат. Значи Цицерон се смяташе за недосегаем? Е, Марк Тулий Цицерон скоро щеше да запее друга песен! Колкото пъти се бе опитвал да го привлече на своя страна, все му се присмиваше. И то дори след като любимият му Помпей даде да се разбере, че би желал да подкрепи Цезар. А цял Рим добре знаеше защо Цицерон толкова много обичаше Помпей: защото навремето, когато се страхувал да хване меча и да се бие в Съюзническата война, именно той го е взел под своето крило и го е записал кадет в армията на баща си Помпей Касапина. Но дори и Помпей не го убеди да се довери на Цезар. Е, тогава Цезар ще използва Помпей, за да го унищожи. Беше му дал знак с Рабирий, нещо повече: беше му показал, че след Рабирий и Цицерон се намира в опасност. Дойде времето да разбере колко е неприятно да го чака изгнание.
Защо всички си въобразяваха, че могат безнаказано да обиждат Цезар? Е, кой знае, може би това, което щеше да се случи сега с Цицерон, ще им докаже, че не са прави. Той имаше много начини да отвърне на ударите. Единствената причина да не го стори досега, бе, че веднъж поел по този път, може би нямаше да има кой да го спре.
Пръв пристигна Публий Клодий. Пое жадно чашата с вино, която Цезар му подаде, и седна. Пак се изправи, пак седна, започна да се върти на стола.
— Ти на едно място не можеш ли да стоиш? — попита го Цезар.
— Не ми е приятно.
— Постарай се.
Клодий усещаше, че го чака някоя приятна новина, затова наложи на тялото си да стои неподвижно, но колкото и да се владееше, един орган не се подчиняваше: устата му, под която напоследък стърчеше дълга козя брада. Долната му устна постоянно шаваше нагоре-надолу, от което пък брадата ту провисваше надолу, ту щръкваше напред. Цезар сякаш не можеше да откъсне поглед от необичайната картина пред себе си накрая избухна в оглушителен смях. Странното с Цезар беше, че смехът му не дразнеше Клодий по начина, по който му лазеше по нервите например смехът на Цицерон.