Авъл Габиний нанесе своя голям удар в края на февруари. Само той си знаеше колко му е струвало да стои през цялото това време със скръстени ръце и да залъгва римляните, че точно той, председателят на колегията на народните трибуни, е най-неамбициозният от всички. Макар да му се носеше лоша слава като на всеки римлянин от Пицен (което пък значеше, че е човек на Помпей), Габиний не беше съвсем парвеню. И баща му, и чичо му бяха членували в сената, а в жилите им течеше знатна римска кръв. Габиний имаше амбицията да отхвърли покровителството на Помпей и да заработи за самия себе си, нищо че очевидно не беше в състояние да създаде своя фракция в сената. Работата беше там, че Помпей далеч не беше толкова велик, колкото му се искаше да бъде. Габиний си търсеше по-силни съюзници, по възможност кореняци римляни; много неща у събратята му пиценци го отблъскваха, най-вече отношението им към Рим. Помпей живееше с чувството, че струва повече от Рим, а Габиний не беше съгласен. Е, всичко си имаше обяснение! В своята затънтена провинция Помпей се държеше като цар, докато в Рим нямаше голямо влияние. Повечето римляни родом от Пицен се гордееха с това, че служат на своя знатен земляк, който вече беше наложил своето превъзходство над далеч по-привилегировани съперници.
Ако Авъл Габиний, расовият гал, недоволстваше от подчинението си на Помпей, то затова си имаше причина, и тази причина беше Гай Юлий Цезар. Двамата бяха почти връстници, бяха се запознали по време на обсадата на Митилена и оттогава ги свързваше близка дружба. Габиний беше във възторг от по-младия Цезар, който показваше и способности, и сила на характера, подсказващи, че един ден всеки би имал полза от приятелство с него. Габиний познаваше мнозина римляни, красиви като Цезар, атлети или чаровници като него, да не говорим за множеството наследствени аристократи; но у Цезар имаше много повече. Да бъдеш едновременно интелектуалец и да водиш войската насред най-големи опасности само по себе си представляваше забележително съчетание, тъй като повечето интелектуалци съзнаваха твърде добре рисковете от храбростта. Цезар сякаш беше способен да забрави за всичко, което би попречило на успеха му. С каквото и да се заемеше, намираше начин да използва само онези свои качества, които биха му спомогнали в най-голяма степен. Освен това притежаваше воля, каквато Помпей не познаваше, сила, която напираше от гърдите му и която му помагаше да премахне всяко препятствие. Цезар не мислеше каква цена ще заплати за успеха и нямаше нещо, което да го уплаши.
И макар през годините след обсадата на Митилена да се бяха виждали рядко, Габиний продължаваше да мисли за Цезар. Най-накрая Авъл Габиний си обеща, че един ден, когато Цезар създаде свое крило в сената, той ще стане един от най-верните му привърженици. Как точно щеше да се освободи от клиентската си зависимост към Помпей, Габиний още не знаеше. Помпей беше негов патрон, следователно трябваше да работи за него подобно на всички останали клиенти. Но така или иначе Габиний искаше да се изяви на Форума не толкова заради своя покровител Гней Помпей Велики, Първия сред римляните, колкото за да се докаже пред младия и все още относително неизвестен Юлий Цезар.
Дори не си направи труда най-напред да се изкаже в сената; откакто народните трибуни си бяха възвърнали всички предишни правомощия, това не беше необходимо. По-добре да нанесе своя удар на сената възможно най-неочаквано; нека плебсът пръв научи за предложението му, при това на заседание, за което никой не е предполагал, че ще се случи нещо необичайно.
Когато Габиний се качи на рострата, за да се изкаже, в Кладенеца на комициите присъстваха не повече от петстотин души. Това бяха професионални гласоподаватели, ядрото на плебейското събрание, което не изпускаше заседание и беше способно да изрецитира дума по дума всяка по-знаменита реч, произнесена от трибуната. Това бяха и хората, които единствено си спомняха в подробности текстовете на плебисцитите, приемани през последните десетилетия.
Стълбите пред сената също бяха полупразни: присъстваха само Цезар, неколцина от сенаторите — клиенти на Помпей, включително Луций Афраний и Марк Петрей, както и Марк Тулий Цицерон.
— Ако ни трябва конкретен повод да си спомним колко сериозна е пиратската опасност за Рим — обърна се Габиний към плебса и малцината сенатори пред Курията, — то нападението в Остия и пленяването на сицилийското зърно би следвало да послужат като сериозен стимул за управленска активност! Но какво сторихме, за да прочистим Нашето море от тази напаст? Какво направихме, за да гарантираме житната реколта, да бъдем сигурни, че римските граждани няма да гладуват, че ще имат достатъчно пари, за да плащат своя хляб? Какво постигнахме в желанието си да защитим нашите търговци и техните кораби? Какво свършихме, за да не позволим дъщерите ни да бъдат отвличани в робство, да спасим дори преторите си от плен? Много малко, драги представители на плебса. Твърде, твърде малко!