Това, че Крас бе предпочел да заеме петия етаж, вместо да се настани в удобните помещения на първия, беше типично за него. Той добре знаеше как вървят цените на наемите. Колкото по-високо се намира наемателят, толкова по-малко плаща. Защо да харчи няколко хиляди сестерции в повече, за да използва сам приземния етаж, вместо да го даде под наем? Освен това стълбите служеха за здравословни физически упражнения. Пък и Крас не се интересуваше какво впечатление ще остави у другите. Седеше си зад писалището в общата кантора и наблюдаваше целодневно висшите си служители.
— Време е за разходка на чист въздух! — подкани го от вратата Цезар, без дори да влезе в стаята.
Крас веднага стана от мястото си и го последва. Долу ги посрещна отново шум и глъчка.
Цезар и Крас бяха добри приятели — още откакто Цезар служеше в щаба му по време на войната срещу Спартак. Мнозина се чудеха на подобна близост между двамата, защото различията в характерите им пречеха да забележат многото общи черти. Колкото и противоположни да бяха, Крас и Цезар се стремяха към властта и взаимно се оценяваха за това.
На тяхно място повечето римски мъже биха отишли в някоя гостилница да похапнат лютива свинска кайма с хлебче от трици и сланина. Обаче Цезар обикновено не беше гладен, а за Крас да се храни вън от дома бе ненужно харчене на пари. Двамата се облегнаха на една стена, отделяща някакво училище на открито и сергия за пипер.
— Добре, тук няма кой да ни чуе — почеса се по голото теме Крас; скалпът му беше лъснал скоро след знаменитото му съвместно управление с Помпей. Крас непрекъснато се оплакваше, че косата му е окапала заради преживените тревоги откъде да си възвърне хилядата таланта злато, които похарчи, за да се докаже над колегата си в очите на народа. Че плешивината най-вероятно беше следствие от напредналата му възраст, дори не му хрумваше. Тази година той навършваше петдесет, но за него това не беше обяснение. Марк Крас за всичко обвиняваше тревогите си около трупането на пари.
— Очаквам още тази вечер да бъдеш навестен — започна да обяснява Цезар, без да сваля поглед от едно възхитително чернокосо момиченце, което слушаше урока си в съседство, — и то не от друг, а от нашия скъп Квинт Лутаций Катул.
— О, така ли? — учуди се Крас, без да сваля поглед от астрономическата цена, която продавачът на пипер без изписал с тебешир на дървената табелка пред глинената делва. — Какво си надушил, Цезаре?
— Вместо да висиш по цял ден над сметките си, по-добре да се беше разходил до Форума.
— Интересно ли беше на плебейското събрание?
— Много интересно, истинско представление. Но не беше неочаквано, не и за мен. Аз още миналата година си поговорих с Великия, затова нищо не ме учуди. Но се съмнявам, че някой друг е знаел, като изключим Афраний и Петрей, които ми правиха компания пред Курията. Предполагам, че нарочно не се присъединиха към събранието, да не би да се издадат предварително. И Цицерон беше с мен, но той просто си е любопитен. Има нюх кога ще се случи нещо интересно на Форума.
Крас беше наясно с политическия живот в града, затова най-сетне отмести поглед от цената на пипера и изгледа Цезар.
— Охо! И какво е намислил нашият Велик приятел?
— Габиний предложи на плебса да приеме закон, с който на един човек да се връчи неограничен империум и неограничени пълномощия. Целта на това е да се сложи край на пиратството — усмихна се Цезар, когато възхитителното момиченце удари момчето до себе си с дървената си табла.
— Идеална задача за Великия — съгласи се Крас.
— Разбира се. Междувременно се осведомих, че през последните две години подробно е разработил стратегията си. И все пак подозирам, че сенатът няма лесно да се съгласи със специално поръчение, връчено от плебса, нали?
— Най-малкото Катул и неговите момчета ще протестират.
— Предполагам, че и повечето останали сенатори ще са против. Няма да простят на Великия, че ги принуди насила да узаконят избора му за консул.
— То и аз няма да му го простя — рече мрачно Крас. След което си пое дъх и попита: — И очакваш, че Катул ще ми предложи да се явя като опозиция на Помпей?
— Сигурен съм.